Прокара показалец по качулката на птицата.
— Когато не вижда, соколът знае, че не бива да се движи. Някогашните аристократи носели соколите си в двореца, на банкети, дори на езда.
— А сега очевидно и в хеликоптери.
— Всички се приспособяваме към модерния свят. Но соколарството датира от времената на Чингис хан. Монголските воини ги използвали за лов на лисици, даже понякога и на вълци.
— Вълци ли? Наистина?! На толкова едри животни?
Санджар кимна.
— И не само на вълци. На хора също. Личните телохранители на Чингис хан всъщност били соколари.
— Тогава вие сте продължител на една горда традиция, Санджар.
— Да, двамата с братовчед ми. — Той кимна към Арслан, който седеше на задния ред. — Ние много се гордеем с нашия велик предшественик.
Пилотът прекъсна разговора им.
— До мястото остава около минута. Направо ли искате да кацна, или първо да опиша кръг във въздуха, за да поогледате?
Вигор се наведе напред.
— Първо да поогледаме от въздуха, може да се окаже полезно.
Всички насочиха вниманието си към прозорците. Тук солта лъщеше още по-ярко. Пред тях тъмнееше изваян от ветровете хълм със стръмни склонове и слабо вдлъбнат връх — приличаше на кораб, издигащ се върху каменна вълна.
Хеликоптерът обиколи района два пъти, но не забелязаха нищо особено.
— Ще трябва да кацнем и да продължим търсенето долу — реши Йосип.
— Приземи вертолета! — извика Монк на пилота. — Колкото може по-близо до хълма!
Пилотът ловко зави и хеликоптерът кацна на десетина метра от подветрената страна. Всички усетиха, че маневрата изобщо не е лесна.
— Вятърът е много силен — съобщи пилотът. — Сигурно идва буря.
Когато отвориха вратата, думите му се потвърдиха. Температурата беше спаднала с няколко градуса. Макар и на завет в кабината, Рейчъл усети ледения вятър през якето си.
Всички изскочиха навън.
Под краката им захрущя сол. Пред тях се разкри странна гледка — сякаш някой бе разстлал дебел пласт пържени картофки. Рейчъл се наведе и видя, че това са солни кристали, широки колкото човешки пръст и с остри краища. Придаваха на равнината свръхестествен, някак наежен вид.
Застаналият до нея отец Тараско не им обръщаше внимание и се взираше в хълма. Отделни участъци от стръмните склонове се бяха свлекли в потоци от пясък и камъни.
— Трябва да го обиколим пеш — заяви той, докато Монк им раздаваше фенерчета.
Вигор кимна — макар да притискаше длан отстрани на гърдите си.
Рейчъл отиде при него и му предложи да се опре на рамото й.
— Хайде, старче, ти ме домъкна тук…
Той добродушно свъси вежди и двамата заедно тръгнаха по ледените кристали. След десетина минути Вигор се почувства достатъчно силен, за да продължи сам. На Рейчъл й се искаше да го разпита за проблема му, но реши да го остави сам да й обясни, когато е готов.
Явно забелязал немощта на монсиньора, Монк се приближи, загрижено сбърчил чело, но безотказният му усет за настроението на другите го накара да запази мълчание. Поне що се отнасяше до вуйчо й.
Монк се вгледа в кората от остри кристали и каза:
— Като че ли никой не е стъпвал тук от векове.
Имаше право.
— Няма стъпки — съгласи се Рейчъл.
Кристалите изглеждаха крехки и най-вероятно се бяха образували в продължение на години. Ако някой беше обикалял наоколо, щяха да останат следи.
Накрая излязоха от убежището на скалите и вятърът ги връхлетя с пелена от пясък, който заскърца между зъбите им.
Санджар, който едва удържаше кацналия върху ръката му сокол, смъкна качулката от главата му и го подхвърли във въздуха, за да се раздвижи, с надеждата, че това ще го успокои. Соколът нададе крясък и сребристите му криле проблеснаха на лунната светлина.
Арслан посочи към хоризонта — границата между солената равнина и звездното небе изглеждаше замъглена.
— Идва буря — предупреди той.
— Черна виелица — прибави братовчед му.
Рейчъл заслони очите си от вятъра и впери поглед в кипящата стена от пясък, сол и прах. Спомни си разказа на вуйчо си за токсичността на такива облаци.
— Не бива да сме тук, когато стигне до нас — заяви Арслан.
Никой не възрази и всички ускориха ход.
След няколко метра се наложи да покрият долната половина на лицата си с кърпи, раздадени им от Санджар, предпазна мярка, явно обичайна за тези краища, където ветровете често вилнееха из пресъхналото море. Въпреки това жилещият пясък и леденият дъх на вихрушката жестоко дращеха кожата им.
Вятърът не им позволяваше да се отдалечават от хълма. Като се движеха в колона по един, те навлязоха в тесен пролом между скалната стена и редица назъбени камъни, може би останки от подводен риф. Всички се зарадваха на този временен подслон.
Някъде напред се разнесе вик.
Рейчъл забърза натам и всички се струпаха около Йосип. Лъчът на фенерчето му осветяваше подножието на скалата, в която тъмнееше голяма пукнатина. Младата жена не разбираше какво е развълнувало свещеника.
— Не ви ли прилича на конска глава? — Отец Тараско проследи очертанията с лъча на фенерчето си. — Ето носа, изтеглените назад уши, изпънатата шия.
