Дълго останаха заедно — имаха да си казват толкова много неща и в същото време толкова малко, за което да разговарят. Какво можеха да направят? Да сравняват белезите си, ужасните си кървави преживявания, нещата, които са извършили, за да оцелеят. И затова не си казаха нищо.
Накрая майка й пусна ръцете си от парапета и се отдалечи. Подире й прошумоля едва доловим шепот:
— Завинаги ли съм те изгубила, моя малка Чи? Така ли не успях да те намеря?
И после изчезна, оставяйки след себе си само ухание на жасмин.
Грей се подпираше на заседателната маса, прекалено уморен, за да се довери на краката си. Любезният капитан беше предоставил каюткомпанията на тяхно разположение. На масата имаше кафе, бъркани яйца и бекон.
Не се случваше всеки ден американски агенти да избягат от Северна Корея.
След като почистиха раната на рамото му, залепиха я с медицинско лепило и я превързаха, сега Грей се чувстваше доста по-добре. Блудкавото кафе определено също му помогна.
Изпружил крака върху масата и с чиния бекон върху корема, седящият наблизо Ковалски се прозя толкова широко, че челюстите му изпукаха.
Големият плосък монитор пред Грей най-после оживя. Сигналът минаваше по криптирани канали. На дисплея се появи свързочният възел в командването на Сигма.
Отсреща го гледаше директорът. Кат седеше отстрани и бясно тракаше на компютърен пулт. Тя беше организирала този видеоконферентен разговор.
Пейнтър му кимна и каза:
— Как се справяш, командир Пиърс?
— Бил съм и по-добре.
„А и по-зле“.
Въпреки сполетелите ги премеждия бяха успели да спасят Сейчан и да останат невредими — е, не съвсем
— Знам, че сте преживели истински ад, обаче имаме нужда от вас за друга операция — каза Кроу. — Ако сте в състояние.
— В Монголия — прибави Грей.
С Кат бяха разговаряли и той вече в общи линии знаеше за събитията около излезлия от строя спътник.
— Искам обективна преценка — продължи Пейнтър. — Двамата с Ковалски в достатъчно прилична форма ли сте, за да продължите?
Пиърс погледна партньора си, който само сви рамене и лапна ново парче бекон.
— „Достатъчно прилична форма“ май е съвсем точно казано — отвърна Грей. — Малко сън по пътя и ще сме още по-добре.
— Хубаво, тогава ще ти покажа нещо. — Директорът се обърна към Кат.
Тя се наклони към камерата и го погледна, като продължаваше да трака на клавиатурата с една ръка.
— Ще те включа в разговора с лейтенант Джош Леблан от базата „Макмърдо“.
— На Антарктида ли?
— Да. Той и хората му са на разузнаване на стотина километра от базата, на шелфовия ледник Рос. — Кат натисна още няколко клавиша и заговори по микрофона до стола й. — Лейтенант Леблан, бихте ли ни показали пак какво сте открили?
Накъсаният отговор едва стигна до Грей.
На екрана се появи лице на млад мъж с военна канадка. Беше си свалил качулката и очевидно се радваше на слънчевото лятно утро на Антарктида. Върху късата си тъмна коса носеше вълнена шапка и бузите му се бяха зачервили от студа или може би от вълнение.
Ако се съдеше по подскачащата картина, някой го снимаше с ръчна камера. Лейтенантът се заизкачва заднишком по нисък хребет.
— Преди около два часа видяхме пет огромни огнени кълба да прелитат над „Макмърдо“. Решихме, че са ракети. Цялата база се разтърси от последователните звукови вълни. Отидохме да проучим нещата и ето какво намерихме.
Той стигна до върха на хребета и се отдръпна настрани. Операторът се приближи — образът силно се клатеше. Когато спря и застана неподвижно, обективът показа ужасяваща картина.
В синкавото ледено поле се бяха образували грамадни кратери с почернели ръбове, над които се кълбеше пара. Грей си представи как метеоритите пробиват леда и стопяват тунели по пътя си, за да потънат в морето на триста метра дълбочина. Около отворите забеляза мъже, хората на Леблан, дребни като черни мравчици, които му дадоха добра представа за гигантските размери на кратерите.
От тонколоните отекна тътен.
В първия момент Грей не разбра какъв е източникът на екота, докато не последваха още няколко. По бялата повърхност изригнаха пукнатини и във въздуха захвърчаха късове лед. Назъбени линии свързаха кратерите и запълзяха по ледника.
Леблан излезе от кадър и високо изруга. После отново се появи — тичаше надолу по склона към изпадналите си в опасност другари. Операторът захвърли камерата и се втурна след него. Тя падна накриво в снега и продължи да работи, показвайки обърнат образ на настаналия хаос.
Пукнатините в леда се разширяваха и шелфът се разпадаше пред очите им.
Хората бягаха във всички посоки. До микрофона на камерата долитаха далечни викове.
Ледът под краката на двама моряци пропадна и те просто изчезнаха. Една от цепнатините се насочи към камерата и изригна пред обектива, после екранът потъмня.
Бившият моряк Ковалски беше скочил на крака и безсилно стискаше юмруци.
На дисплея отново се появи Пейнтър, смаян и със зачервено лице. Наведен до Кат, той даваше нареждания по микрофона.
— … базата „Макмърдо“. Обявете тревога, кажете им веднага да пратят хеликоптери!
Грей безмълвно чакаше директорът и Кат да приключат.
