Окото господне полностью

— Видях го отдалече, а и само веднъж. Затова чак сега направих връзката.

Той освободи ръката си от пръстите на Вигор.

— А може и да греша. Търговците на антики в Улан Батор продават купища предмети, за които твърдят, че били свързани с Чингис хан. И предпазителите не са нищо необичайно. Соколарството още е на почит у нас. Мнозина носят такива предпазители като символ на славното ни минало. От съвсем прости като моя… — Санджар оголи китката си, за да покаже дебелата гривна от ожулена кожа, — до разкошни накити.

— Но какво значение има това? — не се предаваше Грей. — Даже Йосип наистина да е продал предпазителя на господаря на Синия вълк, с какво ще ни помогне това да разкрием самоличността му?

Монголецът прокара пръсти през косата си.

— Въпреки че до снощи не знаех какво е продал отец Йосип, знам на кого го е продал.

Рейчъл възбудено се размърда на стола си.

— Аз зададох точно този въпрос на отец Тараско!

— А пък аз не ти обърнах внимание — ахна Вигор.

— Ти просто се опитваше да пощадиш чувствата му, вуйчо. Нямаше откъде да знаем, че е толкова важно.

Грей напрегнато впери очи в Санджар.

— Кой е купил съкровището от свещеника, този златен предпазител?

— Работниците разправяха всевъзможни слухове, тъй че може и това да не е вярно. Обаче всички бяха убедени, че го е продал на видна личност от монголското правителство.

— На кого?

— На нашия министър на правосъдието. Казва се Батухан.

Пиърс се замисли над новата информация. Във всички тези твърдения нямаше нищо сигурно. Можеше да не става дума за същия златен предпазител. Батухан можеше да не е купувачът. И дори да беше вярно, министърът можеше на свой ред да е продал съкровището.

Всички погледи бяха насочени към него.

— Струва си да се провери — накрая призна той. — Или поне да отидем на гости на този министър. Но ако наистина е Борджигин, той най-вероятно ще ви познава по лице. — Грей кимна към седящите от отсрещната страна на масата. — Обаче няма да познава мен. Нито Сейчан.

Вигор скочи на крака от вълнение.

— Ако успеем да си върнем последната реликва…

Пиърс вдигна ръка.

— Точно това е въпросът: ако! А аз няма да забавя търсенето на спътника само заради едно несигурно предположение. — Посочи Кокалис. — Монк, вие с Дънкан и Джейда заминавате за планината със Санджар. Имаш последните координати от Пейнтър, нали?

Специалистите от Центъра за космически и ракетни системи бяха изчислили вероятната траектория на излезлия от строя сателит и бяха ограничили максимално района на търсене.

— Въпреки това територията е доста голяма — отвърна Монк.

— Затова ще започнем незабавно. В същото време ние със Сейчан ще се заемем с министъра и ще оставим Ковалски да охранява Вигор и Рейчъл в хотела. Ако от това не излезе нищо, при първа възможност ще се присъединим към вас.

Кокалис кимна и се изправи.

Ковалски се протегна.

— Да бе, наистина е разумно да се разделим на групи — измърмори той. — Досега това винаги ни е помагало.

12:02 ч.

Сейчан нервно се разхождаше из стаята си. Беше дошла да подремне за малко след заминаването на Монк и неговата група за планината.

В съседната стая Грей и Кат събираха информация за монголския министър на правосъдието, включително къде работи и живее, плановете на двете сгради, финансовите му средства, известните му сътрудници и делови партньори, изобщо всичко, което можеше да се окаже полезно преди да се доближат до противника.

„Ако той наистина е противникът…“

Сейчан много отдавна беше научила, че никой не е такъв, какъвто изглежда. Сблъскала се от малка с реалностите на суровия свят, тя знаеше, че всеки си има цена и че лицата са също такава фасада, каквато е и вълчата маска на предводителя на клана. Човек трябваше да вярва единствено на себе си.

Не можеше да се разкрие напълно дори пред Грей.

Не се боеше, че той ще види истинското й лице. А че просто няма такова. Дълги години беше играла най-различни роли и се страхуваше, че под маската й вече няма нищо. Ако я свалеше, какво щеше да се покаже под нея?

„Може би от мен са останали само зараснали рани и инстинкт…“

От тези мисли я откъсна почукване на вратата.

— Да? — Сейчан дори се зарадва на разсейването.

Вратата се открехна и вътре надникна Рейчъл.

— Не знаех дали не си заспала.

— Какво искаш?

Каза го по-грубо, отколкото възнамеряваше — обаждаше се поредната зараснала рана. Не изпитваше враждебност към Рейчъл. Въпреки че никога нямаше да станат приятелки, тя уважаваше способностите й и високата й интелигентност. Но не можеше да забрави искрицата ревност, жегнала я днес, когато видя Рейчъл. Безмозъчен, животински инстинкт за защита на собствената територия.

— Извинявай — опита тя да поправи грешката си. — Заповядай, влез.

Рейчъл пристъпи вътре колебливо, сякаш влизаше в клетка на лъв.

— Исках само да ти благодаря, че се съгласи да помогнеш на вуйчо ми. Ако го беше направил сам…

Сейчан сви рамене.

— Решението взе Грей.

— И все пак…