— А и вуйчо ти ми харесва. — Тя се изненада колко са верни тези думи. На влизане в хотелската стая Вигор нежно я беше докоснал по ръката, макар отлично да познаваше тъмното й минало. Този простичък жест означаваше много за нея. — Откога е болен?
Рейчъл запримигва и преглътна мъчително.
Сейчан виждаше, че Рейчъл досега не е приемала напълно този факт. Напиращите в очите й сълзи загатваха, че навярно го е съзнавала, но е отказвала да се замисли сериозно за него.
Сейчан й посочи да седне и затвори вратата.
— Той не си признава нищо — сковано произнесе Рейчъл и седна на ръба на един от фотьойлите. — Явно си мисли, че ни предпазва, че ме защитава.
— Но така е още по-лошо.
Рейчъл кимна и избърса сълзата от окото си.
— Извинявай.
— Няма нищо.
— Състоянието му се влошава от известно време, но толкова постепенно, че човек лесно може да пренебрегне и оправдае всеки дребен проблем. И после изведнъж виждаш истината. Като по време на това пътуване. И вече не можеш да я отречеш.
Рейчъл скри лицето си с ръце. Когато след малко ги свали, беше успяла да се овладее.
— Не знам защо измъчвам и теб с тези неща.
Сейчан знаеше, но не каза нищо. Разбираше, че понякога е по-лесно да излееш мъката си пред чужд човек, да провериш чувствата си пред някой, който не означава нищо за теб.
— Благодаря… благодаря ти, че ще ми помогнеш да се грижа за него. — Рейчъл хвана ръката й. — Сама едва ли бих се справила.
Сейчан неволно се скова и понечи да издърпа ръката си, но преодоля инстинктивното си желание и каза:
— Значи ще се справим заедно.
Рейчъл стисна пръстите й.
— Благодаря.
Накрая Сейчан все пак измъкна ръката си от нейната. Този интимен жест я караше да се чувства неловко. Рейчъл не й благодареше само за това, че ще й помогне да се грижи за вуйчо й, а и защото й позволяваше да сподели опасенията си. Мълчанието поражда страхове — всъщност тъкмо на него се дължи силното им въздействие. Като ги изразява гласно, човек се освобождава от напрежението, макар и за кратко.
— Трябва да се връщам при вуйчо. — Рейчъл се изправи. На излизане спря на прага. — Грей каза, че си открила майка си. Сигурно е чудесно да се намерите след толкова време.
Сейчан се вледени. Не знаеше какво да й отговори. Помисли си дали да последва нейния пример и да й разкрие истината, да се опита да сподели собствените си страхове и колебания с някого, с един почти чужд човек, пред когото може да провери какво е да излее чувствата си.
Но през целия си живот беше мълчала.
Трудно се променяше такъв навик — особено сега.
— Благодаря — реши да излъже Сейчан. — Наистина е чудесно.
Рейчъл се усмихна и си тръгна.
След като вратата се затвори, Сейчан се обърна към ярките прозорци, готова за онова, което я очаква, радостна, че може да загърби мислите за воюващите триади, за майка си и всички преживявания в Северна Корея.
И все пак стомахът й мъчително се свиваше.
Защото разбираше, че мълчанието е грешка.
— Какво прави тя в Монголия? — попита Хуан Пак.
Джуланг излезе след севернокорейския учен от административната сграда в лагера. Още се намираше тук — не като затворник, а заради собствената му безопасност.
Или поне така му бяха обяснили.
След като през нощта го освободиха от стаята за разпити, минаха часове, докато научат, че тяхната пленница е избягала от страната, спасена от американски сили. Не че щяха да го признаят официално, разбира се.
Това поставяше Делгадо в опасна ситуация. Корейците и особено Хуан Пак имаха нужда да си го изкарат на някого, да му прехвърлят вината. Джуланг беше подходяща изкупителна жертва.
Благодарение на богатия си опит обаче той никога не влизаше във вражеска територия без резервен план. Като предпазна мярка още преди години започна да поставя проследяващи устройства на стоките си, включително при такива сделки. Просто далновидният бизнес изискваше да следи къде отива неговата собственост.
Докато красивата изпълнителка на мокри поръчки беше упоена, Джуланг й бе поставил миниатюрен джипиес. След засадата в Макао, когато блъсна моторикшата си в неговия кадилак, тя цялата бе в рани и Делгадо скри проследяващото устройство в една от тях. Накрая щяха да го открият или батерията му щеше да се изтощи, но поне за известно време то щеше да му помогне да наблюдава придвижването на „стоката“.
Така че сутринта Джуланг изигра скрития си коз и съобщи за джипиеса на д-р Пак. Подозираше, че това е единствената причина да се отнасят толкова добре с него след снощните събития. Дори му предоставиха легло в офицерските помещения, където успя да поспи два часа, макар и на пресекулки. Преди да си легне, се обади в Макао и нареди да включат устройството. Отне им повече време, отколкото му се искаше, да открият местонахождението на избягалата пленница, главно защото никой не очакваше да се окаже толкова далече.
— Нямам представа
