Джейда си спомни взривената врата в подземието.
„Значи в крайна сметка май сме се спасили взаимно“.
— Вертолетът ще може ли да лети? — попита Монк.
Пилотът се намръщи.
— Не и в това време. Но с малко силикон и лепило сигурно ще успея да го вдигна във въздуха.
— Браво на тебе — отбеляза Кокалис.
Всички се скриха от бурята в хеликоптерната кабина. Но черната виелица беше най-малкият им проблем.
Монк се обърна към Санджар, който тъкмо вдигаше от една седалка сокола си, все още увит в одеяло — беше оставил птицата на завет, преди да се отправи по следите на пилота.
— Знаеш ли къде ще занесе реликвите Арслан?
— Не съм сигурен, но най-вероятно в Улан Батор.
— А там? — присъедини се към разговора монсиньор Верона. — На кого ще ги даде?
— Виж,
— Титлата на Чингис хан — промълви Вигор.
Санджар кимна.
— Как е истинското му име? — попита Кокалис.
— Нямам представа. Винаги идва при нас с вълча маска. Само Арслан е посветен в истинската му самоличност.
— Това не ни върши никаква работа — изсумтя Дънкан, докато превързваше дълбоката порезна рана на крака си.
— Без последната реликва сме обречени — въздъхна монсиньор Верона.
Джейда погледна през прозореца. Бурята отминаваше и в нощното небе постепенно просияваше кометата. Като учен, тя вярваше само на факти и числа, на категорични доказателства и безспорни изчисления. Беше се отнасяла презрително към суеверията, които ги бяха довели на тази екскурзия до Аралско море.
Ала докато се взираше в небето, я обзе отчаяние. Сега разбираше истината с цялото си същество.
Монсиньорът имаше право.
„Обречени сме“.
Трета част
КРИЕНИЦА И ГОНЕНИЦА
18.
— И всички сте убедени, че този кръст е важен, така ли? — попита Грей.
Бяха наели апартамент в хотел „Улан Батор“ в центъра на столицата. Фасадата на сградата имаше съветски вид, наследство от някогашното потисничество, но модерната обстановка вътре се отличаваше с елегантност — лицето на
В апартамента дори имаше заседателна зала с дълга маса. Всички бяха насядали около нея, от едната страна групата на Монк, от другата — на Пиърс.
Само преди час на вратата на Грей се беше появило усмихнатото лице на Кокалис, който го сграбчи в мечешка прегръдка и едва не отвори отново позаздравялата рана на рамото му. Неговият нов партньор Дънкан Рен трябваше да се приведе, за да не си удари главата в касата. Придружаваше ги млад монголец, облечен в къс кожух от овча кожа. В ръката си носеше кафез, в който помръдваше нещо.
С най-силни чувства обаче го изпълни появата на последните двама — смесица от радост, топли спомени и нежност.
Грей прегърна Вигор със същия ентусиазъм, с какъвто преди малко Монк беше грабнал в обятията си самия него. Излъчването на монсиньора не се бе променило: корав и решителен, и все пак мил и смирен. Пиърс обаче забеляза и настъпилите с възрастта му физически промени, измършавялото му немощно тяло, изтощеното лице.
И после — Рейчъл.
Поздрави я също толкова топло, колкото и другите. Спомени замъглиха очите му, докато я държеше в прегръдките си. Тя остана притисната към него малко по-дълго, отколкото предполагаха обикновените приятелски чувства. За известно време в миналото двамата бяха близки и започваха да говорят за нещо по-сериозно, докато блясъкът на романтиката не помръкна в практическата реалност на далечните разстояния и не се превърна просто в по-искрено приятелство. Не че от време на време между тях не прехвърчаха чисто физически искри, когато пътищата им случайно се пресичаха.
Но обстоятелствата се бяха променили…
Грей насочи вниманието си към жената, която седеше срещу Рейчъл.
Сейчан също знаеше за тяхната връзка и двете с Рейчъл бяха имали сложни отношения, но се бяха помирили и сега се уважаваха, макар да се държаха предпазливо една с друга.
След като групата на Монк се настани, Грей ги събра в заседателната зала. Трябваше да решат как да продължат нататък. Всички свалиха метафоричните си карти на масата.
Получил разрешение от Пейнтър, Монк беше разказал за излезлия от строя спътник на Вигор и Рейчъл, дори на монголеца Санджар. Младежът им предложи услугите си като водач в строго охраняваната зона Хан Хентий, планинския резерват на северозапад от града.
Информацията за опустошението, заснето от падащия сателит, и неотдавнашните събития на Антарктида помрачиха радостта от срещата им. Сега всички разбираха какво е заложено.
Пиърс обаче продължаваше да се съмнява в една подробност. Монк и неговите хора го бяха осведомили за случилото се в Казахстан. Изглежда, всички бяха убедени, че този кръст, някога носен от св. Тома, има отношение към потенциалния катаклизъм.
Дори д-р Джейда Шоу смяташе, че е жизненоважно да го открият.
В момента тя обясняваше мотивите си.
