— Засега не, сър. Правим всичко възможно, като се има предвид, че не сме на собствен терен. Но предполагам, че по един или друг начин случаят ще приключи до двадесет и четири часа. Затова съм изискал да се приготвят удобства за през нощта, в случай че ни потрябват. Като се върнете след вечеря, ще намерите оправени легла в кабинетите си.
— Днес няма да вечеряме — каза сър Морис.
От вратата на киното се излизаше на оживен тротоар и Адам се включи в потока връщащи се от работа хора. Стараеше се да не се оглежда, докато върви, но очите му не преставаха да се въртят на сто и осемдесет градуса. Мина три квартала и забеляза на другата страна на улицата червена реклама на „Авис“, люлееща се от следобедния ветрец. Премина кръстовището, но щом стъпи на отсрещния тротоар, замръзна на място. Точно пред него в блъсканицата стоеше някакъв мъж с шлифер. Оглеждаше се непрекъснато, без да избере някаква посока. Дали беше от хората на Розенбаум, от полицията или дори британец? Нямаше как да разбере на чия страна е. Адам не го изпускаше от поглед и видя как онзи извади рязко телефон и като го доближи до устата си, започна да шепне нещо. „Нищо за докладване, сър. Няма следа от нашия човек, не съм виждал и никой от КГБ.“
Адам не можеше да чуе думите, но свърна в първата пряка, като почти връхлетя върху едно вестникарче. „Le soldat anglais toujours a Geneve“12 — тръбяха заглавията. Той бързо пресече още една улица и спря отново, този път зад някаква мраморна статуя в средата на малка тревна площ.
Вгледа се в хотела насреща, но знаеше, че е безсмислено да се опитва да се скрие там. Тъкмо щеше да отмине, когато видя пред хотела да спира голям туристически автобус с красив син надпис „Кралски симфоничен оркестър“. Загледа как музикантите излизат от хотела и се качват на автобуса — носеха инструментите си в калъфи с най-различна форма и големина. Един носеше дори голяма литавра, която сложи в багажника. Адам реши, че едва ли ще има по-добра възможност. Когато следващата група музиканти излезе от двойната врата, той бързо се шмугна между тях, без никой да го забележи. После продължи и влезе в отворената врата на хотела. Първото нещо, което забеляза в оживеното фоайе, бе един контрабас, опрян на стената. Погледна етикета върху калъфа — „Робин Бересфорд“.
Адам отиде до гишето и направи знак на служителя.
— Трябва ми спешно ключа от стаята — забравил съм си лъка горе и задържам всички.
— Да, сър. Кой е номерът на стаята?
— Мисля, че е 312 — каза Адам.
— Името ви, сър.
— Бересфорд — Робин Бересфорд.
Служителят му подаде ключа от 612.
— Сгрешихте само с три етажа, сър.
— Благодаря — каза Адам, загърби гишето и се обърна само за да види, че администраторът вече обслужва друг клиент.
Отиде спокойно до асансьора, който бълваше още музиканти, изчака ги и влезе, натисна копчето за шестия етаж и зачака. Почувства се ободрен като видя вратите да се затварят и за първи път от няколко часа остана сам. Вратите се отвориха отново и той с облекчение откри, че в коридора няма никого. Бързо тръгна към стая 612.
Превъртя ключа, отвори вратата и с най-добрия френски акцент, който можа да постигне, каза:
— Румсървис.
Никой не отговори. Той влезе и заключи вратата. В ъгъла стоеше неотварян куфар. Адам погледна етикета. Очевидно господин Бересфорд не бе имал време да си разопакова багажа. Адам огледа стаята, но не откри следи от госта на хотела, освен един лист на нощното шкафче. Беше напечатан маршрут: „Европейско турне: Женева, Франкфурт, Берлин, Амстердам, Лондон. Женева: автобус в 17:00 до концертната зала; репетиция 18:00; представление 19:30; втори концерт 22:00. Програма: Моцарт — Трети концерт за валдхорна и оркестър — първа част, Брамс — Втора симфония, Шуберт — Незавършена симфония“.
Погледна часовника си. Докато Робин Бересфорд изпълнеше „Незавършена симфония“, той щеше да е минал границата. Все пак по-безопасно беше да остане в стая 612, докато се смрачи.
Вдигна телефона до леглото, набра румсървиса и си поръча вечеря, а после влезе в банята. Видя на мивката пластмасова чантичка с напечатан напречно надпис: „Благопожелания от ръководството“. Вътре имаше сапун, малка четка за зъби, паста и пластмасова самобръсначка.
Тъкмо свърши с бръсненето и чу някой да чука на вратата с думите: „Румсървис“. Адам бързо покри лицето си с пяна, сложи си хотелския халат и отвори. Сервитьорът подреди масата, без да го погледне повторно, и попита:
— Бихте ли подписали сметката, сър.
Подаде на Адам листче хартия. Адам го подписа „Робин Бересфорд“ и добави петнадесетпроцентов бакшиш.
— Благодаря — каза сервитьорът и напусна.
Щом вратата се затвори, Адам насочи поглед към пиршеството от лучена супа, бифтек от бут със зелен боб и малинов шербет. Бутилка марково вино бе отворена и чакаше да я налеят. Изведнъж почувства, че не е чак толкова гладен.
Още не можеше да повярва в преживяното. Ех, да не беше настоявал Хайди да го придружи в това глупаво пътуване!
