Отворих вратата. Главорезът Ахмет ме погледна изненадан, след това се обърна към Шариф, който тъкмо се надигаше от стола. Захлопнах вратата след себе си и стъклата потрепериха. Не се обърнах назад.
Бързо се отправих към митницата. Отворих багажа, за да го огледа митничарят, и от безразличието му, а също и от безпорядъка вътре разбрах, че вече знае какво нося. Той затвори куфарите и отбеляза отгоре им нещо с тебешир.
Летището вече бе почти празно, но поне обменното бюро работеше. Смених малко пари, махнах на носач и излязох да потърся такси. Навън ме притисна тежък, наситен с аромати въздух. Мирисът на жасмин се усещаше навсякъде.
— Хотел „ар-Риад“ — обърнах се към шофьора аз, щом се качих и поехме по осветения в кехлибарен блясък булевард, който водеше към града.
Лицето на шофьора бе сбръчкано като кората на старо дърво. Той се взря към мен в огледалото за обратно виждане.
— Била ли е госпожата досега в Алжир? — попита той. — Ако не е, мога да направя специална обиколка на града за сто динара. Включително и пътуването до „ар-Риад“, разбира се.
Хотелът бе на трийсет километра, чак от другата страна на столицата, а сто динара се равняваха на само двайсет и пет долара, така че се съгласих. В пиков час щеше да ми струва много повече да се придвижа от центъра на Манхатън до летище „Кенеди“.
Поехме по главния булевард. От едната страна се извисяваха величествени палми. По сградите от отсрещната страна, разположени срещу градската порта на Алжир, се виждаха високи арковидни колонади. Дори тук се усещаше солената влага от морето.
В центъра на пристанището, срещу внушителния хотел „Алети“, отбихме по стръмен широк булевард, който се спускаше от хълма. Когато поехме нагоре, сградите станаха по-големи и аз забелязах, че са строени по-близо до пътя. Впечатляващи колониални сгради в бяло, останали отпреди войната, се издигаха в тъмното подобно на призраци, допрели глави, за да си шепнат. Бяха толкова близо една до друга, че скриваха обсипаното със звезди небе.
Вече бе съвсем тъмно и наоколо цареше тишина. Светлината на някои от уличните лампи падаше върху палмите и криви сенки се спускаха по улиците, коя от коя по-тесни и стръмни, извили се към сърцето на Ал-Джазир. Острова.
По средата на хълма тротоарът се разшири и ни отведе на кръгъл площад с фонтан по средата, който сякаш бележеше центъра на този вертикално разположен град. Правехме завой, когато забелязах криволичещите улици, насочили се към високите части на столицата. Докато завивахме в тъмнината, фаровете на автомобила отзад не се отделиха от нас нито за миг.
— Някой ни следи — подхвърлих аз на шофьора.
— Да, мадам. — Той ме погледна в огледалото за обратно виждане и се усмихна притеснен. Златните му предни зъби заблестяха на светлината от преследвачите. — Следят ни още от летището. Да не би да сте шпионка?
— Не ставайте смешен.
— Да ви кажа, колата зад нас е специалният автомобил на
— Шефът на безопасността ли? Че той ме разпита на летището. Шариф.
— Същият — потвърди шофьорът и веднага пролича, че стана още по-притеснен и нервен. Вече бяхме в най-високата част на града и пътят се стесни покрай стръмна скала, от която се виждаше целият Алжир. Шофьорът погледна надолу тъкмо когато преследвачите, в дълъг черен автомобил, завиха плътно зад нас.
Целият град бе разположен на хълмове, виждаше се истински лабиринт от тесни улички, които се промъкваха като реки от лава към пристанището. На фона на черните води на залива блестяха светлините на закотвени неподвижни кораби.
Шофьорът настъпи газта. На следващия завой Алжир изчезна от погледа ни и потънахме в мрак. Скоро се спуснахме в някаква падина с извисили се от двете страни гъсто избуяли борове и наситеният дъх на смола почти прогони соления морски дъх. Нито един лунен лъч не успяваше да се прокрадне през гъсто преплетените клони.
— Почти нищо не можем да направим — обясни шофьорът, огледа се през рамо, вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и продължи напред. Предпочитах да внимава къде кара.
— Да не би да сме в района, наречен „Les Pins“? Между нас и „ар-Риад“ няма нищо освен борове. Това ли наричате пряк път? — Пътят през боровете ту се издигаше, ту се спускаше като вълна. Шофьорът даваше все повече газ и всеки път, когато стигахме върха на някой хълм, имах чувството, че ще излетим. Не се виждаше абсолютно нищо. — Разполагам с достатъчно време — казах и стиснах седалката, за да не се разбие главата ми в тавана. — Защо не намалите малко? — След всяко възвишение фаровете на колата зад нас заблестяваха отново.
— Този Шариф — започна шофьорът с треперещ глас, — знаете ли защо ви разпитваше на летището?
— Не ме е разпитвал — заявих отбранително. — Просто искаше да ми зададе няколко въпроса. Все пак не са много жените, които идват в Алжир по работа. — Дори аз усетих, че смехът ми звучи доста пресилено. — Имиграционните власти могат да задават въпроси на когото пожелаят, нали така?
