— Стаята на мадам е до градината — обясни той и посочи тъмнината зад терасата, където не се виждаше нищо. — Следвайте пътеката покрай избуялите храсти до туфите с екзотични бели цветя. Стая четирийсет и четири е точно срещу тях. Има отделен вход.
Бирата имаше вкус на цветя, не беше сладка, по-скоро ароматна, с вкус на гора. Поръчах си още една. Докато отпивах, си мислех за странните въпроси на Шариф, след това реших да забравя за намеците му, докато не науча нещо повече по въпроса, за който Ним очевидно се бе опитал да ме подготви. Замислих се за работата си. С каква стратегия да подходя, когато отида утре сутринта в министерството, както бе предвидено? Спомних си за проблемите, с които се бяха сблъскали от „Фулбрайт и Коун“, когато са се опитали да подпишат договора. Странна работа.
Министърът на индустрията и енергетиката, някой си Абдул-Салям Белаид, се бе съгласил на среща преди седмица. Тогава трябвало да бъде официалната церемония по подписването на договора, затова шестимата съдружници отпътували за Алжир и похарчили огромни суми, купили каса шампанско „Дом Периньон“ и едва при пристигането си открили, че министър Белаид е „заминал извън страната по работа“. С огромно неудоволствие се съгласили да се срещнат със заместника му, някой си Амил Камил Кадир (същият, който бе одобрил визата ми, както отбеляза Шариф).
Докато чакали в една от безкрайно многото приемни Кадир да се освободи и да благоволи да ги приеме, те забелязали група японски банкери, отправили се към асансьора. Сред тях бил самият министър Белаид — заминал уж по работа.
Партньорите от „Фулбрайт и Коун“ не били свикнали някой да им върти номера. Особено на шестимата, не и по такъв очевиден начин. Канели се да се оплачат на Амил Камил Кадир веднага щом ги приеме. Само че, когато най-сетне ги въвели, Кадер подскачал в кабинета си по къси панталонки и потник и размахвал тенис ракета.
— Много съжалявам — извинил се той. — Днес е понеделник. А в понеделниците обикновено играя тенис с колега от университета. Не мога да го разочаровам. — След тези думи той оставил шестимата съдружници от „Фулбрайт и Коун“ с пръст в устата.
Нямах търпение да се срещна с хората, извъртели такъв номер на шефовете от небезизвестната фирма. Реших, че това е поредната проява за вече познатия ми арабски пазарлък. След като шестима не бяха успели да подпишат договора, как щях да се справя аз?
Взех чашата бира и излязох на терасата. Погледнах към тъмната градина между хотела и морето. Храстите наистина бяха избуяли, точно както каза сервитьорът. Пътеките бяха засипани с бял чакъл и отделяха лехи с екзотични кактуси и ниски храсти, тропически и пустинни цветя бяха преплели клони.
Към края на градината, близо до плажа, се виждаше мраморна тераса с огромен плувен басейн, който блестеше като тюркоазна светлината от монтираните на дъното прожектори. Басейнът бе отделен от морето от извити бели стени, прорязани от странни арки, през които се виждаха песъчливият плаж и немирните бели вълни. В самия край на стената се издигаше висока тухлена кула с кубе на върха, типичните минарета, от които се разнасят призивите на мюезина за вечерна молитва.
Опитвах се да разбера какво расте в градината, когато го видях. Беше просто проблясък, все едно че идваше от басейна, отразил се в спиците на преминаващо колело. Но много бързо изчезна в тъмнината.
Застинах на стъпалата, огледах старателно градината, басейна, след това плажа и се опитах да доловя някой необичаен звук. Наоколо цареше тишина. Нямаше никакво движение. Неочаквано някой положи ръка на рамото ми. Едва се сдържах да не подскоча.
— Моля да ме извините, мадам — каза сервитьорът и ме погледна доста особено. — Рецепционистът ме помоли да ви предам, че за вас се е получило съобщение. Пристигнало е днес следобед, преди да се настаните. Пропуснал е да ви съобщи в бързината. — След тези думи ми подаде нещо, опаковано в кафява хартия, и плик, в който, изглежда, имаше съобщение от телекс. — Желая ви приятна вечер — кимна той и се отдалечи.
Отново погледнах към градината. Май въображението ми играеше номера. Дори да бях видяла онова, което си въобразих, че мина бързо и изчезна, хората в Алжир, както и навсякъде другаде, караха колела.
Върнах се в светлия атриум и седнах на мястото си. Отворих телекса: „Прочети вестника. Спортната страница.“ Нямаше подпис, но щом разопаковах вестника, веднага разбрах кой го изпраща. Беше неделният брой на „Ню Йорк Таймс“. Как бе възможно да е доставен толкова бързо? Сестрите на милосърдието май си имаха никому незнайни начини на действие.
Разгърнах страниците според указанията и видях статия за шахматния турнир:
