— Така е — кимна мама. — Има и по-лошо. Въпреки че повечето народи в древността вярвали, че единствено боговете имали право на отмъщение, финикийците били убедени, че това е и тяхно право. Местата, на които се заселили — Корсика, Сардиния, Марсилия, Венеция, Сицилия, — това са все територии, където предателството е само средство, за да се постигне определена цел, в тези земи отмъщението е равносилно на справедливост. Дори днес потомците им върлуват из Среди земно море. Тези берберски пирати не са наследници на берберите, те произлизат от Барбароса — Червената брада — и в днешни дни в Тунис и Алжир държат в плен двайсет хиляди европейци в очакване на откупи, които да им донесат несметни богатства. Това са истинските потомци на финикийците: мъже, които владеят моретата от островни крепости, които се прекланят пред бога на крадците, на всяка крачка в живота си служат с измама и предателство и умират заради вендета!
— Точно така! — възкликна развълнувана абатисата. — Точно това е казал мавърът на Карл Велики. Шахът можел да доведе докрай „сар“ — отмъщението! Ала така ли е наистина? Каква е тайната, търсена от маврите, вероятно известна единствено на финикийците? Каква сила е дадена на тези фигури? Може би някога е била известна, но за съжаление днес ключът към нея и изгубен.
— Не съм сигурна — отвърна мама. — От всичко, което ни разказахте, може да се окаже, че имам представа. Вие ни казахте, че осем маври са пренесли шаха, отреден като дар за Карл Велики, и отказали да се отделят от него — последвали го чак в „Монглан“, и се заговорило, че извършват тайни ритуали. Предполагам какви са били тези ритуали. Дедите ми, финикийците, практикували ритуала на посвещаването, подобен на онова, което описахте. Те са се прекланяли пред свещен камък, понякога стела48 или монолит, защото вярвали, че в тях е запечатан гласът на някой бог. Също като черния камък на Кааба в Мека, като купола на скалата в Йерусалим, във всеки финикийски храм имало масебот49.
В нашите легенди се разказва за жена, наричали я Елиса, която била от Тир. Брат й бил цар и когато убил съпруга й, тя откраднала свещените камъни и избягала в Картаген на брега на Северна Африка. Брат й се впуснал да я преследва, тъй като му била отнела боговете. Ние знаем, че тя се пожертвала на кладата, за да омилостиви същите тези богове и да спаси хората си. Дори след това се твърдяло, че щяла да се надигне като Феникс от пепелта в деня, когато камъните запеят. А това ще бъде ден на отмъщение за Земята.
Абатисата мълча дълго след като майка ми завърши разказа си. Ние с баща ми не смеехме да мръднем дори, за да не прекъснем мислите й. Най-сетне тя заговори.
— Спомнете си легендата за Орфей — каза, — който с музиката си събуждал камъните и скалите за живот. Толкова сладкопойни били песните му, че дори пустинните пясъци плачели с кървавочервени сълзи. Макар това да са само митове, имам чувството, че отмъщението наближава. Ако „Шахът Монглан“ се появи отново на бял свят, дано небесата да ни закрилят, защото според мен в него е скрит ключът, способен да накара немите устни на природата да проговорят и да разкрият волята на боговете.
Летиция огледа малката трапезария. Жарта в мангала се бе превърнала в черна прах. Двете й деца я наблюдаваха мълчаливо, докато Мирей бе по-неспокойна.
— Каза ли абатисата как шахът може да предизвика подобно нещо? — попита тя.
Летиция поклати глава.
— Не, ала другото й предсказание се сбъдна — онова за Русо. Есента след посещението й пристигна агентът му — млад шотландец, наречен Джеймс Бозуел. Твърдеше, че пишел история на Корсика, сприятели се с Паоли и почти всеки ден вечеряше с него. Абатисата ни бе помолила да й донасяме за всичко, което прави, и да предупредим хората от финикийски произход да не му разказват легендите си. Това не беше необходимо, тъй като ние сме затворени и много потайни хора, които рядко се отпускат да говорят за важните неща пред непознати, освен, както стана с абатисата, ако не им дължим нещо. Както тя предрече, Бозуел се свърза с Франц Феш, ала студенината на пастрока ми го отблъсна и той на шега го наричаше типичен швейцарец. Когато „История на Корсика и животът на Паскал Паоли“ бе публикувана, не можахме да повярваме, че е научил нещо важно, което да разкаже на Русо. А сега вече Русо е мъртъв…
