— Не забравя ли нещо господинът? — попита любезно Куртиад, докато поемаше топлите дрехи на Талейран и внимаваше да не изцапа кадифеното сако. — Нещо, което му поднесе съдбата, за да разчита на него в трудни моменти като настоящия. Говоря за скритото зад книгите в библиотеката на монсеньор.
— И ден не минава, Куртиад — отвърна Талейран, — без да помисля за него. Според мен тези предмети не са за продан.
— Простете ми дързостта — продължи настоятелно Куртиад, докато сгъваше дрехите и вдигаше лъскавите му лачени обувки от брега, — но имате ли някакви известия от госпожица Мирей?
— Не — призна той. — Но все още не съм готов да я отпиша. Тя е смело момиче и е на прав път. Искам да кажа, че съкровището, което ми е поверено, може да се окаже по-ценно от теглото си в злато — иначе защо ще го търсят толкова отдавна и толкова настървено? За Франция векът на илюзиите приключи. Прецениха, че кралят, както всички крале, е в тежест. Процесът срещу него ще бъде просто формалност. Само че анархията не може да замени дори най-слабото управление. В момента Франция се нуждае не от владетел, а от лидер. Когато той се появи, аз пръв ще го приветствам.
— Монсеньор говори за човек, който ще изпълнява волята Господня и ще въдвори мир — отвърна Куртиад, коленичи и извади от реката малко лед, за да подреди върху него рибата.
— Не, Куртиад — въздъхна Талейран. — Ако Господ искаше мир на земята, сигурно досега щеше да го е наложил. Говоря за спасител, който едно време е казал: „Не идвам, за да донеса мир, а меч.“ Човекът, за когото говоря, ще разбере колко е ценен „Шахът Монглан“, а това е равностойно на власт и сила. Това мога да предложа на онзи, който скоро ще поведе Франция.
Докато Талейран и Куртиад вървяха по замръзналия бряг на Темза, прислужникът колебливо повдигна въпроса, който го тормозеше още откакто получиха френския вестник, вече положен под рибата.
— И как възнамерява монсеньор да открие този човек, след като обвинението в измяна не му позволява да се върне във Франция?
Талейран се усмихна и отпусна длан на рамото на слугата с непривична фамилиарност.
— Драги мой Куртиад — отвърна той. — Отменянето на обвинението в измяна е просто въпрос на време.
Бе 11 декември. Предстоеше важно събитие — съдебният процес на Луи XVI, крал на Франция. Обвинен бе в измяна. Клубът на якобинците бе пълен с народ, когато Жак-Луи Давид влезе вътре. Зад него прииждаха все хора, присъствали на процеса от първия ден. Неколцина го потупваха по раменете. Той дочуваше фрази от разговорите им — дамите, настанили се в ложите за процеса, пиеха ароматни ликьори, улични търговци разнасяха сладолед из залата на Конвента, любовницата на херцог Д’Орлеан шушукаше и се кикотеше зад дантеленото си ветрило. А пък когато показали на краля писмата от „железния шкаф“, той се престорил, че ги вижда за първи път — отрекъл подписът да е негов, заявил, че паметта му изневерява, и когато го обвинили в измяна срещу държавата. Всички якобинци бяха единодушни, че е добре обучен да се измъква от сложни ситуации. Повечето бяха взели решение как да гласуват още преди да минат през огромните дъбови врати на Якобинския клуб.
Давид мина по покрития с плочки под на някогашното абатство, където якобинците обикновено провеждаха събранията си, когато усети докосване по ръката. Беше Максимилиан Робеспиер, безупречно облечен, както обикновено, в сребристосив костюм, с висока яка и грижливо напудрена коса. Сега му се стори още по-блед от последната им среща. Той кимна на Давид, бръкна в джоба си и извади малка кутия бонбони. Взе си един и предложи и на художника.
— Драги ми Давид — започна той, — от месеци не сме те виждали. Чух, че работиш над картината „Jeu de Paume“. Знам, че си художник, който държи на работата си, ала не бива да отсъстваш толкова дълго. Революцията има нужда от теб.
Това бе завоалираният начин на Робеспиер да изтъкне, че вече не е безопасно за един революционер да стои настрани от центъра на събитията.
— Чух, разбира се, за съдбата, сполетяла повереницата ти в абатството затвор — добави той. — Позволи ми да изразя най-искрени съболезнования, макар и с такова закъснение. Предполагам, знаеш, че Марат бе порицан от жирондистите пред Националното събрание. Когато се надигнаха викове да бъде наказан, той се изправи, извади пистолет и го насочи към слепоочието си, все едно се канеше да се самоубие. Отвратителна показност, но това му спаси живота. Кралят би трябвало да се поучи от примера му.
— Според теб ще гласуват смъртта на краля ли? — попита Давид, за да не му се налага да мисли за гибелта на Валентин. През последните месеци мъчителните спомени за случилото се не му даваха мира.
— Един жив крал е истинска опасност — отбеляза Робеспиер. — Макар да не подкрепям подобен акт, от кореспонденцията му става ясно, че той наистина е предал държавата… също като твоя приятел Талейран! Виждаш ли, че всичко, което ти казах за него, се оказва истина?
