Абатисата бръкна между гънките на робата си, под която бе вързана кожена торбичка. Извади тежка златна фигура, обсипана със скъпоценни камъни. Фигурата бе в дълга дреха, седнала в малка беседка с балдахин, чиито завеси бяха дръпнати. Подаде я на Катерина, а тя я пое в двете си длани и изумена бавно я завъртя.
— Черната царица — прошепна абатисата, докато наблюдаваше внимателно изражението на Екатерина. Императрицата сви пръсти около безценната златна фигура. Стисна я здраво, притисна я до гърдите си и вдигна поглед към старата си приятелка.
— Ами останалите? — попита тя. Нещо в гласа й накара абатисата да застане нащрек.
— На сигурно място са. Никой не може да се добере до тях — бе отговорът й.
— Моя скъпа Елен, трябва незабавно да ги съберем! Знаеш каква сила притежават те. Попаднат ли в ръцете на разумен монарх, той може да постигне всичко…
— Известно ти е — прекъсна я абатисата, — че в продължение на четирийсет години пренебрегвам молбите ти да издиря „Шаха на Монглан“, да го извадя от стените на абатството. Сега ще ти кажа защо постъпвах така. Открай време знаех коя фигура къде е скрита… — Абатисата вдигна ръка, щом забеляза, че Екатерина се кани да я залее с упреци. — Бях наясно колко е опасно да вадя шаха от скривалището му. Единствено на светец бих се осмелила да поверя подобно изкушение. А ти, скъпа Фигхен, не си светица.
— Как така? — извика приятелката й. — Обединих една разпокъсана нация, образовах простия народ. Преборих се с чумата, построих болници и училища, справих се с размирниците, които искаха отново да разпокъсат Русия и да я превърнат в лесна плячка за враговете. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че съм деспот?
— Мисля само за твоето добро — отвърна спокойно абатисата. — Фигурите притежават силата да завъртят главата дори на най-здравомислещите. Забравила ли си, че „Шахът Монглан“ замалко не станал причина за разпадането на Франкската империя? След смъртта на Карл Велики синовете му започнали кървава разпра заради него.
— Борба за територии — изсумтя Катерина. — Не виждам връзката.
— Единствено силната католическа църква в Централна Европа успя да опази толкова дълго в тайна тази тъмна сила. Когато научих, че във Франция е приет Закон за конфискация на църковното имущество, разбрах, че настъпва времето на най-лошите ми страхове. Щом чух, че към „Монглан“ са изпратени френски войници, вече бях напълно сигурна какво става. Защо точно в „Монглан“? Намирахме се далеч от Париж, сгушени високо в планината. Имаше много по-богати абатства съвсем близо до столицата, които можеха да бъдат плячкосани лесно и безпроблемно. Но не. Те искаха да се доберат до шаха. Дълго време внимателно обмислях как да го извадя от стените на абатството и да го пръсна из цяла Европа, така че много години да не може да бъде събран…
— Пръснала си го! — извика императрицата. Скочи, притиснала фигурата до гърдите си, и закрачи из стаята като уловено в клетка диво животно. — Как можа да направиш подобно нещо? Трябваше да се обърнеш към мен за помощ!
— Вече ти казах, че не можех! — отвърна абатисата, гласът й беше слаб и приглушен след уморителното пътуване. — Разбрах, че има и други, които знаят къде се намира шахът. Някой, вероятно чуждестранна сила, подкупваше членове на Съвета на комуната, за да прокарат Закона за конфискацията, и ги бе насочил към „Монглан“. Да не би да е най-обикновено съвпадение, че двама от мъжете, които тази тъмна сила се е опитала да подкупи, са великият оратор Мирабо и епископът на Отон? Единият е създателят на закона, а другият — най-ревностният му поддръжник. Когато миналия април Мирабо се разболя, епископът не се отдели от умиращия до последния му дъх. Няма съмнение, че отчаяно се е опитвал да се добере до кореспонденцията, която е можела да уличи и двамата.
— Ти откъде знаеш тези неща? — прошепна Екатерина. Обърна гръб на приятелката си, пристъпи към прозореца и вдигна поглед към натежалото от тъмносиви облаци небе.
— Разполагам с кореспонденцията им — отвърна абатисата. Няколко секунди и двете жени мълчаха. Най-сетне гласът на монахинята долетя в сумрака: — Попита ме каква мисия ме е задържала толкова дълго във Франция. Сега вече знаеш. Трябваше да открия кой ме е принудил да бягам, кой ме е тласнал да извадя „Шаха на Монглан“ от хилядолетното му скривалище. Исках да знам кой бе врагът, който дебнеше като ловец всяка моя крачка, докато не ме прокуди, та се наложи да прекося цял един континент и да търся убежище за повереното ми съкровище.
— Научи ли кой е? — прошепна предпазливо Екатерина и се обърна към старата си приятелка.
— Да, научих — отвърна спокойно абатисата. — Била си ти, скъпа моя Фигхен.
— След като си го знаела — заяви на следващата сутрин гордата царица, докато двете с абатисата се разхождаха по снежната пътека към Ермитажа, — не разбирам защо дойде в Петербург.
Императорската гвардия, с високи казашки ботуши, вървеше на двайсетина крачки зад тях през снега, така че двете можеха спокойно да разговарят.
