Мирей се опита да се отскубне от войника. Не спираше да крещи към Давид, който се бе превил над масата, облян в сълзи. Като в забавен кадър завлякоха Валентин през калдъръмения двор към тревата. Мирей се съпротивляваше като подивяла котка, ала железните ръце на мъжа не я изпускаха. И тогава нещо я удари отстрани. Заедно с войника паднаха на земята. Младият свещеник, изхвърлен по стълбите заедно с Валентин, й се бе притекъл на помощ и се опитваше да се пребори с войника. Докато двамата мъже се боричкаха на земята, Мирей хукна към масата, където Давид се бе свлякъл, загубил самообладание. Сграбчи мръсната риза на съдията и извика:
— Спрете присъдата!
През рамо видя как двама яки мъже без сака, навили ръкави, притискат Валентин към земята. Нямаше време за губене.
— Освободете я! — изкрещя тя.
— Ще я освободя — отвърна мъжът — само ако ми разкриеш онова, което братовчедка ти отказа да признае. Кажи ми къде е скрит „Шахът Монглан“. Знам с кого разговаряше приятелката ти, преди да я арестуват…
— Ще кажа — отвърна задъхана Мирей и отново погледна към Валентин. — Ще пуснете ли братовчедка ми?
— Трябват ми! — заяви ожесточено той. Очите му бяха пълни със студена омраза. Това са очи на луд, помисли си Мирей. Вътрешно се сви от погнуса, но съумя да го погледне спокойно.
— Ако я пуснете, ще ви кажа къде са.
— Казвай! — изкряска той.
Мирей усети зловонния му дъх, когато се наведе към нея. Давид простена, ала тя не му обърна никакво внимание. Пое си дълбоко дъх, отправи мислено молба за прошка към Валентин и заговори бавно.
— Заровени са в градината зад ателието на чичо.
— Аха! — изрева той. В очите му заблестя нечовешки пламък. Скочи от стола и се надвеси над Мирей. — Да не си посмяла да лъжеш. Защото, ако се осмелиш, ще те преследвам до края на света. Тези фигури трябва да са мои!
— Господине, умолявам ви — изпищя Мирей. — Казах ви истината.
— Вярвам ти — отвърна той. Вдигна ръка и погледна към двамата мъже, притиснали Валентин към земята в очакване на заповеди. Мирей наблюдаваше противното лице и се зарече, че докато е жива, докато той е жив, никога няма да го забрави. Ще запомни това лице, този мъж, който държеше в ръцете си живота на любимата й братовчедка. Винаги ще го помни.
— Кой сте вие? — попита, докато той гледаше към тревата. Бавно се обърна към нея и омразата в очите му я вледени.
— Аз съм гневът на народа — прошепна. — Благородниците ще бъдат премазани, духовенството ще бъде смачкано, също и буржоазията. Ще ги стъпчем. Плюя на вас заради страданията, които сте ни причинили, все страдания, които ще ви се върнат. Небесата ще се продънят над вас! „Шахът Монглан“ ще бъде мой! Само мой! Ако не го намеря където каза, ще те преследвам, докато те намеря… и тогава ще ми платиш!
Зловещият му глас отекваше около Мирей.
— Продължете екзекуцията! — изрева той и тълпата нададе поредния ужасяващ вик.
— Смърт! Присъдата е смърт!
— Не! — изпищя Мирей. Някакъв войник се опита да я сграбчи, ала тя се дръпна. Без да вижда, се спусна през двора, полата й се вееше над локвите кръв, събрали се между неравните камъни. Сред многобройните лица се открояваше единствено блясъкът на двуострата брадва, вдигната над тялото на Валентин. Косата на братовчедка й, разпиляла се по тревата, изглеждаше сребриста на слънцето.
Мирей си проби път през тълпата, скупчила се, за да се порадва на поредното убийство. Скочи и се хвърли към тялото на Валентин тъкмо когато брадвата полетя надолу.
Човек винаги трябва да е в положение да избира между две възможности.
В СРЯДА ВЕЧЕРТА СЕ КАЧИХ НА ТАКСИ за срещата си с Лили Рад на адреса, който ми беше дала: Четирийсет и седма улица между Пето и Шесто Авеню. Мястото бе „Готъм Бук Март“ и никога досега не бях чувала за него.
Следобеда на предишния ден, вторник, Ним ме откара с колата си в града и ми предаде бърз урок какво да направя с вратата на апартамента, за да разбера след това дали някой е влизал в мое отсъствие. Като важна част от заминаването за Алжир той ми даде специален телефонен номер, чрез който можех да се свързвам с компютъра му по всяко време. (Страхотен жест от страна на човек, който не признава телефоните!)
Ним познаваше някаква жена там, Мини Ренселаас, вдовица на покойния холандски консул в Алжир. Тя очевидно бе богата и имаше връзки, които можеха да ми бъдат от полза, в случай че се нуждая от нещо. Сдобила се с тази информация, аз неохотно се съгласих да съобщя на Луелин, че ще се опитам да открия фигурите от „Шаха Монглан“. Беше ми неприятно да го лъжа, ала Ним ме убеди, че да открия проклетия шах е единственият начин да си осигуря спокойствие. А също и дълъг нормален живот.
От три дни вече се тревожех за още нещо, освен за живота си и по всяка вероятност за несъществуващия шах. Измъчваше ме мисълта за Сол. В пресата не се споменаваше и дума за смъртта му.
