— Искам да кажа — отвърна Бах, — че вселената е като огромна математическа игра, която се разиграва в необятен мащаб. Музиката е една от най-чистите форми на математиката. Всяка математическа формула може да бъде превърната в музика, също както аз направих с формулата на доктор Ойлер. — Погледна Ойлер и той кимна утвърдително, сякаш двамата споделяха тайна, с която не бях запознат. — Освен това музиката — продължи Бах — може да бъде превърната в математика, а резултатите, смея да твърдя, ще бъдат изумителни. Архитектът, построил Вселената, е създал нещата по този начин. Музиката притежава силата да сътвори вселена или да разруши цяла цивилизация. Ако не ми вярвате, предлагам да прочетете Библията.
За кратко Ойлер остана смълчан.
— Да — потвърди най-сетне той, — в Библията има архитекти и разказите им разкриват много, нали така?
— Приятелю — обърна се усмихнат Бах към мен, — както вече казах, търсете и ще откриете. Онзи, който разбира архитектурата на музиката, ще разбере и силата на „Шаха Монглан“. Защото двете са едно цяло.
Давид изслуша внимателно разказа. Когато приближиха портите от ковано желязо на дома му, той се обърна ужасен към Филидор.
— Какво означава всичко това? — попита той. — Какво общо имат математиката и музиката с „Шаха Монглан“? Какво общо имат всички тези неща със силата, независимо дали тя е на земята или в небесата? Разказът ви само подкрепя твърдението ми, че този легендарен шах е единствено за почитатели на мистиката и глупаци. Колкото и да ми е неприятно да говоря така за доктор Ойлер, вашата история потвърждава, че той е бил заблуден от фантазии.
Филидор спря под разперилия клони кестен, надвиснали над градината на Давид.
— Години наред проучвах този въпрос — прошепна композиторът. — Най-сетне, макар да не се интересувах от библейска схоластика, си поставих за цел да прочета Библията, както бяха настояли Ойлер и Бах. Бах почина скоро след срещата ни, а математикът замина за Русия, така че никога повече не ги видях и нямаше с кого да обсъдя откритията си.
— А вие какво открихте? — попита Давид и извади ключ за портата.
— Открих, че трябва да проуча архитектите. Така и сторих! В Библията се споменават двама архитекти. Единият е архитектът на Вселената. По-точно Господ Бог. Другият е архитектът на Вавилонската кула. Открих, че думата „Бабел“ означава „Вратата на Бог“. Вавилонците са били горд народ. Те са една от най-великите цивилизации, населявали някога нашия свят. Построили са висящите градини, които са достоен съперник на природните творения. Освен това са искали да издигнат кула, която да докосне небето и слънцето. Сигурен съм, че и Бах, и Ойлер намекваха за нея.
— Архитектът — продължи Филидор, докато двамата влизаха в градината — бил Нимрод. Най-великият архитект на своето време. Той наистина построил кула, по-висока от всичко, познато дотогава на човек. Само че тя останала незавършена. Знаете ли защо?
— Господ го поразил, доколкото си спомням — отвърна Давид, вървейки през градината.
— Как обаче го е поразил? — попита Филидор. — Не е било нито с мълния, нито с наводнение, нито с чума, както ставало обикновено! Ще ви разкажа как Господ разрушил създаденото от Нимрод, приятелю. Господ объркал езика на строителите, който дотогава бил един. Просто го раздробил на много езици. С това съсипал Думата.
В същия момент Давид забеляза един от слугите да тича откъм къщата.
— Това пък какво означава? — обърна се той към Филидор с цинична усмивка. — Така ли унищожава Господ една цивилизация? Като кара хората да онемеят? Като обърква езика им? Ако е така, французите изобщо не бива да се притесняват. Ние ценим езика си, понякога повече и от златото!
— Може би поверениците ви ще ни помогнат да разбулим загадката, ако наистина са живели в „Монглан“ — отвърна Филидор. — Вярвам, че именно тази сила, силата на музиката в езика, математиката на музиката е тайната на света, с която Господ е създал Вселената и е поразил Вавилон — това е тайната, която се съдържа в „Шаха Монглан“.
Слугата на Давид бързо приближи, застана малко настрани от двамата мъже, като кършеше ръце.
— Какво има, Пиер — попита учуден Давид.
— Младите дами — прошепна уплашен Пиер. — Изчезнали са, господине.
— Какво? — извика Давид. — Как така?
— Няма ги от поне два часа, господине. Получиха писмо днес сутринта. Излязоха в градината да го четат. По обяд отидохме да ги повикаме, но вече ги нямаше! Може би… не мога да си го обясня по друг начин… Според нас са прескочили оградата. И оттогава ги няма.
16,00 ч.
Дори възторжените викове на множеството пред затвора не успяваха да заглушат сърцераздирателните писъци вътре. Мирей знаеше, че никога няма да може да заличи тези звуци от съзнанието си.
На тълпата отдавна вече й бе омръзнало да блъска по вратата и хората бяха насядали върху каретите, оплискани с кръвта на избитите свещеници. Алеята бе покрита с обезобразени трупове.
