Куин се усмихна и оголи кучешките си зъби.
— Някога показвали ли са ти разликата между добър и лош удар? Бих се радвал да ти демонстрирам. Може да започнем още сега.
Джон пристъпи пред приятеля си и се озова лице в лице с Леш. Не каза нищо. Само погледна отгоре към другия. Леш се усмихна.
— Имаш да ми кажеш нещо ли? Не? Я почакай. Ти все така нямаш глас, нали? Боже… какъв нещастник.
Джон усещаше, че Куин се готви за скок. От приятеля му се излъчваха топлина и напрежение. Джон се протегна назад и опря ръка в гърдите му, за да спре сблъсъка.
Ако някой щеше да се разправи с Леш, това беше Джон.
Леш се засмя и затегна колана на кимоното си.
— Не се прави на нещо, което не си, Джон, момчето ми. Преобразяването не променя същността ни, нито коригира физическите недъзи. Нали така, Куин? — Той се обърна и измърмори под нос: — Асиметричен нещастник.
Преди Куин да успее да му се нахвърли, Джон се завъртя и го хвана през кръста, а Блей блокира едната му ръка. Въпреки обединените усилия и на двамата, усещането беше, сякаш се опитваха да спрат бик.
— Успокой се — изсумтя Блей. — Просто се
— Ще го убия в някой от следващите дни — изсъска Куин. — Кълна се в Бога.
Джон се загледа в отправилия се бавно към залата Леш. Закле се пред себе си, че ще го пребие от бой, дори това да значеше да го изхвърлят от програмата завинаги. Винаги беше смятал, че който обижда приятелите му, трябва да си плати. Точка по въпроса.
Работата беше в това, че сега имаше нужното, за да изпълни тази задача.
Около полунощ Джейн се намираше на задната седалка на черен мерцедес на път за дома си. Шофьорът отпред, от другата страна на спуснатата преграда, беше униформеният иконом — по-стар от Господ и весел като териер. До нея седеше Ви, облечен в черни кожени дрехи, притихнал и мрачен като надгробен камък.
Не беше казал много. Ала не пускаше ръката й. Стъклата на колата бяха затъмнени до такава степен, че тя се чувстваше, сякаш бе в тунел, и в опит да се отърве от това усещане, натисна бутона за спускане на прозорците. Стъклото се плъзна надолу и я връхлетя студен въздух, изместващ топлината вътре като гамен разпръскващ добрите деца от площадката.
Тя подаде ръка навън и погледна към светлините, хвърляни от фаровете. Околният пейзаж беше неясен. Като снимка не на фокус. От наклона на пътя тя заключи, че се спускат от планината. Работата беше там, че нямаше никаква представа накъде пътуват или откъде идват.
По някакъв странен начин дезориентираността й се стори уместна. Беше интерлюдия между света, който беше зърнала за кратко, и този, към който се завръщаше. Нормално бе пространството между тях да е мъгляво.
— Не мога да видя къде сме — измърмори и затвори прозореца.
— Нарича се
— Някой от твоите трикове?
— Да. Ще позволиш ли да запаля, ако отворя прозореца, за да влиза свеж въздух?
— Не възразявам. — И без това нямаше да се задържи около него още дълго.
Ви стисна ръката й, после открехна стъклото. Мекото свистене на вятъра заглуши тихото бръмчене на двигателя. Коженото му яке прошумоли, докато вадеше ръчно свита цигара и златната си запалка. Камъчето издаде стържещ звук и лекият мирис на турски тютюн погъделичка ноздрите й.
— Тази миризма ще… — Тя се спря.
— Какво?
— Щях да кажа, че ще ми напомня на теб, но това няма да се случи, нали?
— Може би в някой сън.
Тя опря пръсти в стъклото. То беше студено, точно каквото бе чувството в гърдите й.
Тъй като не можеше да понесе тишината, тя попита:
— Какво точно представляват тези ваши врагове?
— Първоначално са хора. После се превръщат в нещо различно.
Той дръпна от цигарата и лицето му се освети в оранжево. Беше се обръснал, преди да тръгнат, използвайки бръснача, който тя някога се беше канила да насочи срещу него. Лицето му бе невероятно красиво по брутален начин, мъжествено и твърдо като волята му. Татуировките на слепоочието му бяха прекрасно изработени, но тя ги мразеше, като знаеше какво насилие олицетворяват.
Тя прочисти гърло.
— Разкажи ми повече.
— Обществото на лесърите, нашите врагове, избират членовете си много внимателно. Насочват се към социопати, убийци и други аморални типове. После се намесва Омега…
— Омега ли?
Той погледна към върха на цигарата си.
— Нещо като еквивалент на дявола в християнството. Омега слага ръка на тях… също и нещо друго… и ето че те се събуждат ходещи мъртъвци. Силни са, почти неунищожими и могат да бъдат убити единствено, ако бъдат прободени точно в гърдите с нещо стоманено.
— Защо са ви врагове?
Той дръпна от цигарата и смръщи вежди.
— Подозирам, че има нещо общо с майка ми.
— Майка ти?
Хладната усмивка, разтегнала устните му, по-скоро приличаше на гримаса.
— Аз съм син на това, което вие определяте като бог. — Той вдигна облечената в ръкавица ръка. — Това е от нея. Според моите разбирания за бебешки подаръци, бих предпочел сребърна дрънкалка или нещо за хапване. Но никой не избира това, което получава от родителите си.
Джейн погледна към черната кожа, обгърнала дланта му.
— Исусе…
