Облеклото й заглушаваше всички звуци и би било трудно някой да я чуе, ако заговореше. Но пък тя нямаше лично участие нито по време на церемонията по представянето, нито в наближаващия ритуал по свързването. Тя беше символ, а не жена, така че от нея не се изискваха отговори, нито пък бяха желателни такива. Традицията го повеляваше.
— Съвършена е — възкликна една от сестрите.
— Блестяща.
— Ще ни представи достойно.
Кормия отвори уста и прошепна на себе си:
— Това съм си аз. Аз. Аз.
По лицето й започнаха да се стичат сълзи, но тя не можеше да го докосне и те се плъзнаха по шията й, за да попият в дрехата.
Най-неочаквано тя загуби контрол върху паниката си, все едно диво животно се отскубва на свобода. Извъртя се, сковавана от тежката тъкан, но управлявана единствено от неконтролируема потребност да се спаси. Тръгна в посоката, където мислеше, че се намира вратата, като повлече цялата тази тежест със себе си. Смътно долови викове на изненада да проехтяват в къпалнята, а също и звуци от съборени шишета, купи и бурканчета.
Щураше се наоколо в опит да се измъкне от робата, отчаяна да намери облекчение.
Отчаяна да се отърве от съдбата си.
В центъра на Колдуел, в североизточното крило на болничния комплекс „Св. Франсис“, доктор Мануел Манело затвори телефона на бюрото си, без да беше избирал номер или да бе получил обаждане. Загледа се в апарата. Беше покрит с всякакви бутони. Мечтата на всеки любител на хитроумни джаджи с всички тези светлини и звукови сигнали. Искаше му се да го запрати през стаята.
Искаше му се, но нямаше да го направи. Беше се отказал от хвърлянето на тенис ракети, дистанционни, скалпели и книги, когато реши да стане най-младият шеф на хирургията в историята на „Св. Франсис“. Оттогава във волетата му взимаха участие само празни бутилки и опаковки от храна, купена от автомата, запращани към кошчето за боклук.
Облегна се назад в кожения си стол, завъртя се и се загледа през прозореца на офиса си. Кабинетът му беше хубав. Неприлично голям и луксозен, с махагонова облицовка на стените и персийски килими на пода, той беше познат като Тронната зала и служеше за убежище на управляващия хирургията през последните петдесет години. Манело се разполагаше удобно тук от около три години и ако някога му останеше време, щеше да разпореди да се ремонтира. Беше му дошло до гуша от натрапеното лустро.
Замисли се за проклетия телефон и знаеше, че ще се обади, а не биваше. Би било проява на малодушие, но знаеше, че то ще надделее въпреки типичната му мачовска арогантност.
Щеше да остави пръстите си да направят своето пътешествие по бутоните.
Остана загледан през прозореца още известно време, за да отложи неизбежното. От привилегированата позиция на кабинета си виждаше главния вход на „Св. Франсис“, както и града, простиращ се отвъд. Нямаше спор, че това беше най-хубавата гледка, която сградата на болницата можеше да предложи. През пролетта черешовите дървета и лалетата разцъфтяваха в зелената площ, разположена в средата на автомобилния подход. През лятото кленовете, подредени от всяка страна на двете алеи, придобиваха зеления цвят на изумруд, за да преминат в оттенъци на оранжево и жълто през есента. Обикновено не губеше много време да се наслаждава на пейзажа, но му харесваше да знае, че е там. Понякога всеки мъж имаше нужда да вкара ред в мислите си.
Това беше един от тези моменти за него.
Предната вечер беше позвънил на мобилния на Джейн, като реши, че вече трябва да се е прибрала от проклетото интервю. Не вдигна. Позвъни й отново на сутринта. Отново не му се обади.
Мани се завъртя, натисна десет бутона и зачака, като почукваше с писалката си „Монблан“ по попивателната преса.
Когато насреща вдигнаха, не си направи труда да поздрави.
— Фолчек, ти, агресивен мръснико.
Кен Фолчек се засмя.
— Манело, умееш да подбираш думите и като се има предвид, че съм ти бил преподавател, съм особено шокиран.
— Как е животът на бавни обороти, старче?
— Много добре. Кажи ми, моето момче, вече допуснаха ли те до нещо по-сериозно?
— Готов съм да ти подменя бедрената става по всяко време, ако вече ти е дошъл до гуша бастуна.
Това, разбира се, бяха пълни глупости. Шейсет и две годишният Кен Фолчек беше в чудесна форма и не отстъпваше по нищо на Мани. Двамата се разбираха добре още от времето, когато Мани се беше включил в програмата му за обучение преди петнайсет години.
— При цялото ми уважение към по-възрастните, защо се опитваш да придърпаш травматологичния ми хирург и какво е мнението ти за нея?
Последва кратка пауза.
— За какво говориш? В четвъртък мъжки глас е оставил съобщение, че иска да отмени уговорката. Реших, че сега се обаждаш, за да злорадстваш, задето тя ми отказва и ти можеш да я задържиш.
