Неприятно усещане се прокрадна в тила на Манело. Сякаш някой беше запратил по него шепа студена кал. Запази гласа си спокоен.
— Я стига. Бих ли постъпил така?
— И още как. Аз съм те обучавал, нали помниш? Лошите ти навици са от мен.
— Само професионалните. Научи ли името на обадилия се?
— Не. Реших, че е неин асистент. Във всеки случай, не си бил ти. Познавам гласа ти, а и човекът беше любезен.
Мани преглътна тежко. Трябваше да приключи с този разговор на мига. Къде ли беше Джейн?
— Манело, да приема ли, че ще я задържиш?
— Нека сме реалисти. Мога да й предложа много. — Включваше и себе си.
— Но не и поста на завеждащ отделение.
В момента всички тези глупости, свързани с болничната управа, нямаха никакво значение. По всичко личеше, че Джейн е изчезнала безследно и той трябваше да я открие.
Секретарката му подаде глава през вратата точно навреме.
— Извинете.
— Не, почакай. Фалчек, трябва да приключвам. — Затвори, преди Кен да е успял да каже „дочуване“, и мигом започна да набира номера на Джейн. — Трябва да проведа телефонен…
— Доктор Уиткъм се обади, че е болна.
Мани вдигна поглед от телефона.
— С нея ли говори? Тя лично ли се обади?
Секретарката му го погледна леко озадачена.
— Разбира се. Не се е чувствала добре през целия уикенд. Голдбърг ще поеме случаите й днес и ще покрие Улея. Добре ли сте?
Мани постави слушалката на мястото й и кимна, въпреки че се почувства замаян. При мисълта, че нещо може да се е случило с Джейн, кръвта във вените му се бе разредила като вода.
— Сигурен ли сте, доктор Манело?
— Да, добре съм. Благодаря, че ме уведоми за Уиткъм. — Изправи се и подът под него леко се разлюля. — След час влизам в операция, така че ще отида да хапна. Има ли още нещо за мен?
Секретарката му обсъди още няколко проблема с него и излезе. Вратата се затвори и Мани потъна обратно в стола си. Трябваше да подреди мислите в главата си. Джейн Уиткъм му бе влязла под кожата, но облекчението, което беше изпитал, когато научи, че нищо не й се е случило, го изненада. Добре. Трябваше да се нахрани.
Нареди си да се стегне, изправи се и грабна куп молби за работа на стажантски места, които да прочете в закусвалнята. Докато ги взимаше, нещо падна от бюрото. Той се наведе да го вдигне и се намръщи. Беше принтирана снимка на сърце… шесткамерно.
Нещо се прокрадна в съзнанието на Мани като неясна сянка. Някаква мисъл беше на път да се избистри. Спомен, който се мъчеше да изплува. В следващия момент го прониза остра болка в слепоочията. Изруга, като се чудеше откъде се беше появила тази снимка, и погледна към датата и часа, изписани отдолу. Направена бе тук, в неговата сграда, в неговата операционна и беше отпечатана в собствения му кабинет. Принтерът му винаги оставяше мастило в долния ляв ъгъл и въпросното петно фигурираше на хартията. Обърна се към компютъра си и прегледа файловете. Такава снимка не съществуваше. Погледна часовника си. Нямаше време да продължи да се рови, защото наистина трябваше да се нахрани, преди да започне да оперира.
Напусна луксозния си кабинет и реши, че тази вечер ще играе ролята на старомоден лекар.
Щеше да направи домашно посещение. Първото в професионалната си кариера.
Вишъс извади черни копринени панталони и подходящо сако, наподобяващо смокинг от четирийсетте години. Сложи на врата си проклетия медальон на Примейла и излезе от стаята си, палейки цигара. Докато вървеше по коридора, чу Бъч да ругае полугласно, но цветисто от дневната, като свързваше разни нецензурни думи в причудливи комбинации. Ви си отбеляза да ги запомни.
Завари го седнал на дивана, намръщен над лаптопа на Мариса.
— Какво става, ченге?
— Мисля, че хард дискът е отишъл. — Бъч вдигна поглед към него. — Боже, приличаш на Хю Хефнър.
— Много смешно.
Бъч примигна.
— Съжалявам. По дяволите… Ви, аз…
— Млъкни и ме остави да погледна компютъра. — Ви го взе от коленете на Бъч и бързо огледа ситуацията. — Мъртъв е.
— Трябваше да се досетя. Компютрите в Убежището не стават за нищо. Сървърът им не работи. Сега и това. Мариса е при Мери в голямата къща и се чудят как да наемат повече персонал. Само това й липсваше сега.
— Оставих четири нови лаптопа в килера до кабинета на Рот. Кажи й да вземе един от тях. Бих оправил този, но трябва да тръгвам.
— Благодаря. Ей сега ще се приготвя да дойда с теб.
— Не е нужно да идваш.
Бъч се намръщи.
— Стига глупости. Имаш нужда от мен.
— Някой друг може да те замести.
— Няма да те изоставя.
— Не ме изоставяш. — Вишъс отиде до масата за футбол и хвана една от ръчките. Редицата от малки човечета се завъртя назад и той въздъхна. — Някак… Не знам. Ако си там, ще бъде прекалено реално.
— Искаш някой друг да те придружи ли?
Ви отново завъртя ръчката и от масата се чу бръмчащ шум. Беше посочил Бъч, без да се замисли, но истината бе, че неговото присъствие щеше да усложни нещата. Двамата бяха толкова близки, че щеше да му е трудно да премине пред него през процеса на представяне и ритуала.
Ви огледа дневната.
— Да, мисля, че искам друг.
В последвалата тишина Бъч изглеждаше така, сякаш имаше чиния с прекалено топла храна пред себе си — смутен и несигурен.
