— Целунах те. Беше неловко и си тръгнах. Нямаше секс. Какво те кара да мислиш, че е имало?
— Сънища, предполагам. Наистина реалистични сънища. Ще ме извиниш ли?
— Джейн, какво става? — Той заобиколи бюрото. — Изглеждаш ужасена от нещо.
Тя погледна нагоре към него със съзнанието, че в очите й се чете неистов страх, но не можеше да го скрие.
— Мисля, че губя разсъдъка си. Говоря сериозно, Мани. Става дума за шизофрения. Халюцинации, изкривена действителност, загуба на паметта.
Само дето сексуалното й изживяване от предната нощ не беше плод на фантазиите й. Или пък беше?
Мани се наведе и положи ръце на раменете й. С тих глас каза:
— Ще се погрижим за това.
— Страх ме е.
Мани пое ръцете й, дръпна я, за да я изправи на крака, и я притисна здраво до себе си.
— Ще бъда до теб.
Тя отвърна на прегръдката му и отговори:
— Няма как да не те обича човек, Манело. Наистина е така.
— Знам.
Тя се засмя леко и задавеният звук потъна в извивката на врата му.
— Толкова си самонадеян.
— По-скоро точен.
Той се отдръпна назад и положи длан на бузата й. Дълбоките му кафяви очи бяха много сериозни.
— Това, че трябва да го кажа, ме съсипва, но не те искам в операционната, Джейн. Не и в това състояние.
Първата й реакция беше да се противопостави, но после въздъхна.
— Какво ще кажем на останалите?
— Зависи колко дълго ще продължи. Засега имаш грип. — Той пъхна един кичур от косата й зад ухото. — Ето какъв е планът. Ще се срещнеш с мой приятел, психиатър. Той работи в Калифорния. Никой няма да научи. Ще му се обадя веднага. Ще ти запиша час за скенер. Ще го направим в извън работно време в частна лаборатория. Никой няма да разбере.
Когато Манело се обърна, за да си тръгне, видя в очите му огромна мъка. Докато обмисляше ситуацията, в главата й изникна странен спомен.
Преди три или четири зими една вечер си беше тръгнала късно от болницата. Чувстваше се неспокойна. Нещо, някакъв вътрешен инстинкт й подсказваше да остане да спи на канапето в кабинета си, но тя го отдаде на лошото време. Благодарение на студения силен дъжд, валял с часове, Колдуел се беше превърнал в ледена пързалка. Защо на някого би му се искало да излезе навън в такова време?
Неприятното усещане не я напускаше. По целия път до паркинга тя се бореше срещу гласа в главата си и накрая, когато пъхна ключа, за да запали колата, получи видение. Толкова ясно, все едно вече се бе случило и бе оставило спомен в съзнанието й. Видя как ръцете й стискат здраво волана, докато светлините от нечии фарове пронизваха предното й стъкло. Почувства острата болка при удара, въртенето на колата и паренето в дробовете, предизвикано от писъка й.
Стресната, но твърдо решена, тя потегли бавно под ледения дъжд. Караше внимателно. Гледаше на всяка друга кола като на потенциален враг. Ако можеше, би използвала тротоара вместо улицата.
На половината път до вкъщи спря на един светофар и се помоли никой да не я удари.
Сякаш беше предопределено. Една кола, движеща се отзад, изгуби контрол и се плъзна към нея. Тя се вкопчи във волана, погледна в огледалото за обратно виждане… и започна да наблюдава приближаващите се фарове.
Колата не я удари.
След като се убеди, че никой не е пострадал, Джейн се присмя на себе си, пое дълбоко въздух и подкара към дома си. Докато пътуваше, се замисли как съзнанието прави прибързани заключения въз основа на влияния от външната среда. Как страховете могат да бъдат сбъркани с някакъв вид способност да предсказваме. Как информацията за лоши пътни условия може да доведе до…
Един камион я удари челно на около пет километра от дома й. Докато завиваше, тя видя фаровете в своето платно и единствената й мисъл беше, че в крайна сметка е била права. Резултатът за нея беше счупена ключица и размазана кола. Водопроводчикът и камионът му бяха добре, но тя трябваше да остане извън операционната със седмици.
Докато гледаше как Манело напуска офиса й, тя знаеше какво ще се случи. Виждаше го така ясно, както беше видяла катастрофата. Неизменно като цвета на очите. Неоспоримо като хода на времето. И невъзможно да бъде спряно, както онзи камион, пързалящ се по леда.
— С кариерата ми е свършено — прошепна глухо. — Дотук бях.
Вишъс, коленичил до леглото си, сложи огърлица от черни перли около врата си и затвори очи. Докато се опитваше да достигне Другата страна чрез съзнанието си, той целенасочено мислеше за Джейн. Нека Скрайб Върджин научеше защо е всичко това.
Отне известно време да получи разрешение от майка си, но в следващия момент вече пътуваше през антиматерията, за да приеме форма в белия двор.
Скрайб Върджин стоеше пред дървото с птичките и една от тях, оранжева сипка, беше в ръката й. Качулката на черната й роба беше свалена и Ви видя призрачното й лице. Беше смаян от обожанието, с което тя наблюдаваше малкото създание върху искрящата си ръка. Каква любов, помисли си той.
Никога не би допуснал, че е способна на това.
Тя заговори първа.
