— Разбира се, че обичам птиците си. Те са моята утеха, когато съм тревожна, най-голямата ми радост, когато съм щастлива. Нежният звън на песните им повдига настроението ми както нищо друго. — Тя погледна през рамо. — Заради човешката лекарка е, нали?
— Да — отговори той и се стегна.
Скрайб Върджин духна към птичката, а тя отвърна с чуруликане и разпери широко малките си криле.
— Да смятам ли, че ако отхвърля заместника ти, няма да продължиш с церемонията?
Имаше чувството, че умира, когато отговори:
— Дадох дума и ще го направя.
— Наистина ли? Изненадваш ме.
Скрайб Върджин остави птичката обратно на мястото й и подсвирна, докато го правеше. Той предположи, че ако звукът можеше да бъде преведен, би означавал нещо като:
— Тези птици — заговори майка му със странен, сдържан глас — са единствената ми радост. Знаеш ли защо?
— Не.
— Не молят за нищо, а дават много.
Тя се обърна към него и изрече с плътния си глас:
— Това е денят на рождението ти, Вишъс, син на Блъдлетър. Правилно си избрал момента.
— И тъй като преди триста и три години аз те родих на този свят, се чувствам в подходящо настроение да ти направя услугата, за която молиш, както и да задоволя онази твоя молба, която остана неизказана, въпреки че е очевидна като пълна луна на ясно небе.
Очите на Ви заблестяха. Надеждата, опасна емоция дори в добри времена, пламна в гърдите му и запали пламъче топлина. Птичките чуруликаха весело, сякаш предвкусваха неговото щастие.
— Вишъс, син на Блъдлетър, ще ти дам двете неща, които желаеш най-много. Ще позволя Фюри да те замести в церемонията. Той ще бъде чудесен Примейл. Мил и нежен с Избраниците и в същото време предлага добра кръв за поколенията.
Ви затвори очи. Заля го такава мощна вълна на облекчение, че залитна.
— Благодаря — прошепна и осъзна, че думите му са отправени по-скоро към променилата се негова съдба, отколкото към нея, въпреки че тя беше тази, която я командваше.
— Благодарността ти е уместна. — Гласът на майка му беше напълно равен. — Също така е любопитна за мен, но подаръците са като красотата, нали? Те са във взора на получателя, не в ръката на онзи, който ги дава. Вече научих това.
Ви погледна към нея в опит да се овладее.
— Той ще иска да се бие. Брат ми. Ще иска да се бие и да живее в Далечната страна. — Нямаше начин Фюри да съществува, без да вижда Бела.
— Ще позволя. Поне докато редиците на Братството увеличат броя си.
Скрайб Върджин повдигна искрящите си ръце към качулката и покри лицето си. После без нито звук се понесе над мраморния под към малка бяла врата, за която той винаги беше подозирал, че е входът към личните й покои.
— Ако не е неуважително — извика той, — каква е втората услуга?
Тя спря на прага. Без да обръща лице към него, каза:
— Отричам те като мой син. Ти си свободен от мен и аз от теб. Сбогом, боецо.
Тя влезе и затвори, после заключи. В отсъствието й птиците замлъкнаха, сякаш тя беше тази, която ги вдъхновяваше за песен.
Ви стоеше в двора и слушаше тихия ромон на водата в шадравана.
Беше имал майка за шест дни.
Не можеше да каже, че му липсва. Нито че е благодарен, задето му върна живота. В крайна сметка тя беше тази, която се опита да му отнеме всичко.
Материализира се обратно в имението, за да докладва за случилото се. Хрумна му, че дори майка му да беше казала не, пак би избрал Джейн пред нея. Без оглед на цената.
И Скрайб Върджин го бе знаела през цялото време. Това беше причината да се откаже от него.
Нямаше значение. Интересуваше го единствено да се добере до Джейн. Нещата се развиваха добре, но това още не значеше нищо. Тя пак можеше да каже не. Можеше да предпочете живота, който познаваше, пред опасно полусъществуване с вампир.
Но, по дяволите, искаше тя да избере него.
Ви прие форма в спалнята си и се замисли за случилото се с Джейн предната нощ. Изведнъж му хрумна, че беше направил нещо непростимо. Беше свършил в нея. Не разсъждаваше ясно и беше оставил част от себе си. Сигурно тя вече полудяваше.
Той беше такъв мръсник. Безмозъчен, себичен мръсник.
Наистина ли си въобразяваше, че има какво да й предложи?
След падането на нощта Фюри извади белите копринени дрехи, предназначени за церемонията на Примейла. Не ги чувстваше върху кожата си и причината не беше фината тъкан, от която бяха изработени. Не беше спрял да пуши през последните два часа и беше абсолютно вцепенен.
Но не беше чак толкова зле, че когато се почука на вратата, да не се досети кой е.
— Влез — каза, без да се обръща, застанал пред огледалото. — И защо си станала от леглото?
Бела се засмя. Или може би изплака.
— Един час на ден, не помниш ли? Имам още петдесет и две минути.
Той взе златния медальон на Примейла и го сложи на врата си. Усети тежестта му на гърдите си, сякаш някой го беше притиснал с длан. Силно.
— Сигурен ли си? — попита тя меко.
— Да.
— Предполагам, че Зи ще дойде с теб.
