Вишъс заби малките си пръсти в мръсотията и запълзя към оръжието. Въпреки че беше на по-малко от метър разстояние, му се стори, че е на километри. Когато най-накрая положи длан отгоре му, се наложи да използва и двете си ръце, за да го измъкне от пепелта, тъй като беше много слаб. Стомахът му се обръщаше от болката и когато изтегли острието, повърна месото, което беше откраднал.
Изчака да спре да му се повдига и подаде оръжието на баща си, който се беше изправил в пълния си ръст.
— Стани! — нареди Блъдлетър. — Или мислиш, че аз трябва да се поклоня на нищожество като теб?
Ви едва беше успял да седне и се зачуди как да повдигне цялото си тялото, като не можеше да помести дори раменете си. Прехвърли кинжала в лявата ръка, опря дясната на земята и се оттласна. Болката беше толкова силна, че му причерня… И после се случи чудо. Отвътре го завладя искряща светлина, сякаш слънчеви лъчи изпълниха вените му и прогониха болката, докато не го освободиха от нея напълно. Възвърна нормалното си зрение и видя, че ръката му искри.
Сега не беше моментът за чудеса. Повдигна се от земята, като се стараеше да не отпуска тежестта върху ранения си крак. С трепереща ръка подаде кинжала на баща си.
Блъдлетър остана загледан в него за миг, сякаш изненадан, че Ви се беше изправил на крака. После грабна оръжието и се обърна.
— Някой да го повали обратно долу. Наглостта му ме обижда.
Ви отново се превърна в купчина, когато заповедта бе изпълнена. Светлината го напусна и отстъпи място на агонията. Подготви се за още удари, но когато чу рева на тълпата, разбра, че наказанията на загубилите щяха да бъдат забавлението за деня, а не той.
Докато лежеше потънал в нещастието си и се опитваше да диша, въпреки смазаното си тяло, си представи жена, облечена в бяла роба. Тя го пое в ръцете си, зашепна му нежни думи, погали косата му и го утеши.
Зарадва се на видението. Тя беше въображаемата му майка. Тази, която го обичаше и искаше той да е на сигурно и топло място и нахранен. Нейният образ го беше запазвал жив безброй пъти и му даваше единствената утеха, която някога беше познал.
Дебелакът се наведе над него. Зловонният му, влажен дъх обгърна носа на Вишъс.
— Ако отново откраднеш от мен, ще ти причиня неща, от които няма да се излекуваш.
Войникът се изплю в лицето на Ви, после го сграбчи и го захвърли като безполезен боклук надалече от постелята си.
Последното нещо, което зърна, преди да загуби съзнание, бяха останалите претранси, довършващи бута с наслада.
<p>6.</p>
