Със силата на мисълта си я доведе до пълно безсъзнание. Тя се отпусна безжизнено.
Свали й очилата, сгъна ги и ги прибра в горния джоб на якето си.
— Да се махаме оттук, преди да се е свестила.
Рейдж я повдигна и я метна като шал на масивното си рамо.
— Вземи чантата й от стаята.
Фюри се втурна вътре, взе кожената чанта и картона с името на Клосник и бързо излезе обратно в коридора, където завари Бъч да спори с една сестра, излязла от стаята на пациент.
— Какво правите? — попита сестрата.
Фюри се надвеси над нея и я загледа хипнотизиращо, внушавайки в съзнанието й спешната нужда да се включи в събранието на персонала. Когато отново се заеха с евакуацията си, жената в ръцете на Рейдж вече правеше опит да се освободи от контрола върху волята й и клатеше глава напред-назад, като че в такт със сърдечния ритъм на Холивуд.
Когато стигнаха до противопожарната врата на стълбището, Фюри изръмжа:
— Почакай, Рейдж.
Рейдж веднага спря и Фюри притисна в здрава хватка врата на жената, с което я докара до безсъзнание.
— Готова е. Всичко е наред.
Заслизаха по задното стълбище с бясна скорост. Хриптящото дишане на Вишъс беше доказателство, че цялата тази акция го съсипва, но корав както винаги, той се държеше, въпреки че лицето му имаше цвят на грахова супа.
Всеки път, щом стигаха до площадка, Фюри си поиграваше с охранителните камери, като предизвикваше токов удар и ги изваждаше от строя. Силно се надяваше да се доберат до кадилака „Ескалейд“, без да си имат работа с охраната. Хората не представляваха интерес за Братството. Въпреки това, ако налице беше риск за вампирската им раса, нищо не можеше да се направи. Тъй като хипнозата на голяма група разгневени и агресивни хора не беше особено успешна, единствена възможност бе сблъсък и съответно смъртта им.
Осем етажа по-надолу стълбището свърши и Бъч се озова пред метална врата. Олюляваше се и по лицето му се стичаше пот, но изражението му беше твърдо като на войник. Щеше да измъкне приятеля си оттук и нищо не можеше да застане на пътя му. Било то и собствената му физическа слабост.
— Аз ще се справя с вратата — каза Фюри и се втурна пред групата. Погрижи се за алармата и задържа вратата отворена за останалите. От другата страна ги посрещнаха няколко сервизни коридора, разклоняващи се в различни посоки.
— По дяволите — измърмори Фюри. — Къде сме?
— В сутерена. — Ченгето закрачи напред. — Познавам го добре. На това ниво е моргата. Прекарвах много време тук, докато бях на старата си служба.
Няколко метра по-нататък Бъч ги поведе по страничен коридор, който очевидно се използваше за складиране на апаратура. И ето че спасението се появи под формата на авариен изход.
— Колата е точно отпред — обърна се ченгето към Ви.
— Слава… богу. — Устата на Ви образува права линия, сякаш се мъчеше да не повърне.
Фюри отново избърза напред и изруга. Алармената инсталация беше различна от останалите. Системата й беше по-сложна. Трябваше да го очакват. Външните врати бяха опасани с много повече кабели от междинните. Бедата беше, че металните му трикове нямаше да подействат тук, а не можеше да губи време да я дезактивира. Ви изглеждаше зле, все едно бе прегазен от автомобил.
— Подгответе се, ще стане малко шумно — предупреди Фюри и удари бравата.
Алармата се включи с неистов вой.
Всички се забързаха в нощта, а Фюри се обърна и заоглежда болницата. Забеляза охранителната камера над вратата, попречи на нормалното й функциониране и не откъсна поглед от мигащото й червено око, докато Ви и човешката жена не бяха натоварени на задната седалка на „Ескалейда“ и Рейдж не се настани зад волана.
Бъч се настани до мястото на шофьора, а Фюри скочи отзад при товара. Погледна часовника си. Времето, изминало от пристигането им до мига, в който Холивуд натисна педала на газта до дупка, беше двайсет и девет минути. Операцията беше протекла относително чисто. Оставаше само всички да се приберат невредими и да се отърват от номерата на колата.
Имаше само едно усложнение.
Фюри насочи поглед към човешката жена.
Едно огромно, гигантско усложнение.
Джон беше неспокоен, докато чакаше във фоайето с неговите ярки цветове. Със Зейдист винаги излизаха на разходка за един час преди изгрева и доколкото знаеше, плановете не се бяха променили. Но братът вече закъсняваше с близо половин час.
Направи нова обиколка по мозаечния под, за да убие още малко време. Както винаги чувстваше, че мястото му не е в тази внушителна обстановка, но я харесваше и оценяваше. Преддверието беше толкова прекрасно, че се чувстваше като в кутия за бижута. Колони от червен мрамор и някакъв вид камък в черно и зелено носеха украсените със златна вълнообразна декорация и кристални аплици стени. Величественото стълбище се издигаше нагоре, покрито с червен килим, и сякаш очакваше някоя филмова звезда да поспре драматично на най-горното стъпало, преди да се спусне надолу към официален прием. Безбройните блестящи елементи от оцветено стъкло се отразяваха в пода и му придаваха сияйния вид на разцъфнало ябълково дърво.
