Любимата му част беше таванът. Намираше се на три етажа над него и беше изрисуван с бойни сцени. Воини на коне и с черни кинжали се бяха впуснали в битка. Бяха толкова реалистични, сякаш можеше да се протегне и да ги докосне.
Толкова реалистични, че той можеше да е един от тях.
Припомни си първия път, когато беше видял всичко това. Тор го беше довел да се срещне с Рот.
Джон преглътна. Тормент беше останал в живота му за толкова кратко. Едва няколко месеца. След като винаги се беше чувствал, сякаш не принадлежи никъде, след две десетилетия на лутане без посока и без семейство, което да му даде стабилност, беше получил шанса да зърне за миг това, което винаги беше желал. И после един изстрел беше отнел живота на двамата му осиновители.
Щеше му се да бе достатъчно силен да каже, че е благодарен за времето, през което беше познавал Тор и Уелси, но това би било лъжа. Загубата им беше толкова по-трудно поносима от неясната болка, която изпитваше, докато беше сам.
Явно не беше особено качествен мъж.
Зейдист влетя от подземния тунел през тайната врата без предупреждение и Джон се напрегна. Не можеше да остане спокоен. Без значение колко пъти се беше срещал с брата, появата на Зейдист винаги го изнервяше. Не беше само заради белега на лицето и обръснатата му глава. Беше заради смъртоносната аура, която излъчваше и която не беше изчезнала, въпреки че вече имаше партньорка и щеше да става баща.
А и тази нощ изражението му беше толкова твърдо, сякаш беше изковано от желязо, а тялото — дори още по-стегнато от обикновено.
— Тръгваме ли?
Джон присви очи и попита на езика на жестовете:
—
— Нищо, за което да се тревожиш. Готов ли си?
Не беше въпрос, а заповед.
Джон кимна, закопча якето си и двамата поеха навън, минавайки през фоайето.
Нощта беше сивкава. Звездите отчасти бяха скрити зад облаците, които пълната луна осветяваше. Според календара пролетта наближаваше, но беше така само на теория, ако се съдеше по гледката наоколо. Фонтанът пред имението не се използваше през зимата и стоеше празен в очакване да бъде напълнен отново. Дърветата приличаха на черни скелети, извисяващи се към небето, сякаш вдигнали ръце в молитва към слънцето да грее по-силно. Снегът се беше застоял по тревните площи и упорито отказваше да напусне здраво замръзналата земя.
Студеният вятър сякаш ги зашлеви през лицата, когато двамата със Зейдист поеха надясно. Камъчетата, застилащи двора, се раздвижиха под ботушите им. Защитната стена беше на известно разстояние от тях. Високата седем метра и дебела един метър крепостна стена опасваше цялата собственост на Братството. Беше снабдена с охранителни камери и детектори за движение като изряден войник, зареден с муниции. Но това не беше нищо. В действителност натрапниците бяха държани настрана от сто и двайсет волта електричество, течащо в телената мрежа на върха на оградата.
Сигурността беше най-важна. Винаги.
Джон последва Зейдист по осеяната със снежни петна тревна площ; отминаха покритите цветни лехи и празния плувен басейн зад сградата. След леко спускане достигнаха гората. На това място чудовищната стена правеше остър завой вляво и се спускаше по планинския склон. Те не я последваха, а минаха между дърветата.
Под дебелите борове и гъстите кленове се стелеше килим от стари иглички и листа. Въздухът беше студен и миришеше на пръст. Ноздрите му потръпнаха от тази комбинация.
Както обикновено, Зейдист водеше. Пътеката, по която поемаха, всяка нощ беше различна и избрана случайно, но винаги стигаха до едно и също място: малък водопад. Потокът, спускащ се от планината, правеше лек скок от една малка скала и оформяше плитко езеро с диаметър от около три метра.
Джон се приближи и сложи ръка в бълбукащата струя. При допира на ръката му с водата пръстите му изтръпнаха от студа.
Зейдист премина тихо през потока, като стъпваше от камък на камък. Грациозността на брата беше подобна на тази на водната струя. Плавна и могъща. По уверените му стъпки личеше колко добре познава тялото си и всяка негова реакция.
Той застана срещу Джон от другата страна на водопада.
Погледите им се срещнаха.
Разходките им започнаха, когато Джон нападна и преби друг ученик в помещението с душовете. Рот постави условие, при което Джон можеше да остане в тренировъчната програма. В началото Джон се притесняваше, че Зи все ще му бърбори на главата. Но досега бяха запазвали мълчание. Тази вечер щеше да е различно.
Джон дръпна ръка, слезе малко по-надолу по потока и премина от другата страна, но без самоувереността и сръчността на Зейдист.
Когато се добра до брата, той му съобщи:
— Леш се връща.
Джон скръсти ръце пред гърдите си. Страхотно, нещастникът, когото Джон беше тръшнал на носилка. Леш си го беше изпросил. Заяждаше се с Джон и го предизвикваше, и беше нападнал Блей.
— Претърпял е промяната.
