Онзи с шапката на „Ред Сокс“ напълно я игнорира и се доближи до леглото. Погледът му срещна този на лежащия и те докоснаха ръце. Ред Сокс заговори с дрезгав глас:
— Мислех, че съм те изгубил, кучи сине.
Пациентът напрегна поглед, сякаш се опитваше да комуникира. После замята глава на възглавницата.
— Ще те отведем вкъщи. Става ли?
Пациентът закима и Джейн реши, че няма време за празни приказки. Протегна се към бутона, сигнализиращ в сестринската стая. Този, който включваше аларма и щеше да доведе персонала от половината етаж в стаята на пациента.
Не успя.
Приятелчето на Ред Сокс, великолепният блондин, се придвижи толкова бързо, че дори не можа да го проследи с поглед. В един момент беше до вратата, а в следващия я сграбчи отзад и краката й увиснаха във въздуха. Понечи да извика, но той притисна с ръка устата й и прекрати съпротивата й, сякаш тя беше разгневено дете.
Междувременно Ред Сокс методично освобождаваше пациента от свързаните към него уреди — интубиращата тръба, интравенозните системи, катетъра, жиците към монитора за сърдечната дейност, кислородния апарат.
Джейн побесня. Алармата на апаратурата се включи, а тя протегна крак назад и изрита похитителя си в прасеца. Русият гигант изпъшка и стисна гръдния й кош така силно, че й се наложи да се съсредоточи върху дишането си и да спре да рита.
Поне алармата щеше да…
Пронизителните звуци замлъкнаха, въпреки че никой не беше докосвал апаратурата. Обзе я ужасното чувство, че никой нямаше да дойде.
Джейн се засъпротивлява още по-ожесточено, докато очите й се просълзиха от напрежението.
— Кротко — прошепна русокосият в ухото й. — Махаме се от тук до минута. Само се успокой.
Как ли пък не? Канеха се да убият пациента й.
Пациентът самостоятелно пое дълбоко дъх. И още веднъж. После очите му с цвят на диаманти се плъзнаха към нея и тя застина, сякаш се подчини на волята му.
За миг се възцари тишина, а после с дрезгав глас пациентът й изрече четири думи, които промениха всичко… промениха живота й. Промениха съдбата й.
— Тя… идва… с… мен.
Застанал пред компютъра на сестрите, Фюри бързо проникна в системата на болницата. Не беше толкова умел с клавиатурата, колкото Ви, но все пак го биваше достатъчно. Откри файла на Майкъл Клосник и замести бележките, свързани с лечението на Ви със случайни текстове. Всички резултати от тестове, скенер и рентген, както и постоперативните сведения станаха нечетими. После вмъкна кратка забележка, че Клосник не разполага със средства и е напуснал клиниката на собствена отговорност.
Обичаше компютризираните болнични картони. Това така улесняваше работата му.
Също така изтри спомените на по-голямата част, ако не и на целия персонал в реанимацията. По път мина и през хирургията. За негов късмет смяната още беше същата, така че всички, имали достъп до Ви, бяха на линия. Никоя от сестрите нямаше да има отчетлив спомен за видяното по време на операцията на брата. Но работата му по разчистването не беше съвършена. Не беше успял да се добере до всички хора, а и сигурно съществуваха печатни копия на картона. Но това не беше негов проблем. Каквито и несъответствия да забележеха след изчезването на Ви, те щяха да бъдат изместени на заден план заради забързаното ежедневие на изключително претоварената градска болница. Може би щеше да има вътрешно разследване, но нямаше да могат да открият Ви, а това беше единственото, което имаше значение.
Когато приключи с компютъра, Фюри се забърза по коридора на реанимацията. В движение повреди охранителните камери, монтирани на равни разстояния по тавана, така че да показват единствено снежинки.
Когато стигна до шеста стая, вратата се отвори. Вишъс лежеше в прегръдките на Бъч блед и треперещ, с глава, завряна във врата на ченгето. Поне дишаше и очите му бяха отворени.
— Нека аз да го поема — предложи Фюри, тъй като Бъч изглеждаше не по-малко зле.
— Ще се справя. Ти се заеми с организационния проблем и камерите.
— Какъв организационен проблем?
— Почакай и ще видиш — измърмори Бъч и се запъти към противопожарния изход в края на коридора.
Само миг по-късно на Фюри му стана ясно. В коридора се появи Рейдж, стиснал в здрава хватка една жена. Тя се бореше да се освободи със зъби и нокти. Ругатните, които се сипеха от устата й, бяха достойни за речника на хамалин.
— Трябва да се справиш с нея, братко — изсумтя Рейдж. — Не ми се ще да я нараня, но Ви каза, че я иска с нас.
— Не бяхме предвидили отвличане.
— Късно е да го обсъждаме. Ще я накараш ли да загуби съзнание? — изсумтя Рейдж отново и прехвърли хватка от устата й към ръката, с която се опитваше да го удари.
Гласът й прозвуча силно и ясно.
— Бог ми е свидетел, че…
Фюри я хвана за брадичката и повдигна главата й.
— Отпусни се — нареди той. — Спокойно.
Закова поглед в нейния и се опита да я доведе до състояние на покой… покой… покой…
— Майната ти! — изруга тя. — Няма да ви оставя да убиете пациента ми!
Очевидно това не помагаше. Зад очилата й без рамки и зелените й очи се криеше завиден ум. Фюри изруга и извади тежката артилерия.
