Тя отдръпна дланта си.
— Моля те. — Той хвана китката й с нормалната си ръка, макар очите му да бяха затворени. — Докосвай ме… по дяволите, не ме пускай, аз… изгубих всякаква опора. Имам чувството, че ще отлетя нанякъде. Нищо не усещам. Нито леглото… нито тялото си.
Тя сведе поглед към ръката си, където я беше хванал, после огледа бицепсите и широките му гърди. Мина й през ума, че би могъл да прекърши китката й на две, но знаеше, че няма да го направи. Беше готов да прегризе гърлото на най-близкия си и скъп приятел преди половин час, за да я защити…
— Моля те — колебливо промълви той със задавен от неудобство глас.
Боже, никога не беше разбирала как жертвите на отвличане създаваха връзки с похитителите си. Противоречеше на всякаква логика, а също и на инстинкта за самосъхранение. Врагът ти не може да ти е приятел.
Но да му откаже топлота, беше немислимо.
— Ще ми трябва ръката ми.
— Имаш две. Използвай другата. — Той се допря още по плътно до дланта й, а чаршафите се смъкнаха и разголиха тялото му.
— Нека ги разменя поне — продума тя, измъкна ръката си от хватката му, подаде му другата и постави освободената си длан на рамото му.
Кожата му беше със златистокафяв загар, гладка… толкова гладка и еластична. Следвайки извивката на гръбнака му, тя стигна до тила му и преди да се усети, вече милваше лъскавата му коса. Къса отзад, дълга около лицето — тя се зачуди дали я носеше така, за да прикрие татуировките на слепоочието си. Само дето те явно бяха за показване — защо иначе би ги направил на толкова видно място?
Той издаде дълбок гърлен звук, който завибрира в гърдите и към гърба му, после се отдръпна, с което притегли ръката й. Беше ясно, че иска тя да легне до него, но когато тя не се поддаде, той отпусна хватката си.
Взряна в ръката си в плен на неговата, си помисли за последния път, когато беше с мъж. Доста отдавна. И честно казано, не беше особено хубаво.
В съзнанието й изникнаха тъмните очи на Манело…
— Не мисли за него.
Джейн отскочи.
— Откъде знаеш за кого мисля?
Пациентът я пусна и бавно се завъртя, като извърна лице от нея.
— Извинявай, не е моя работа.
— Как разбра?
— Ще се опитам да поспя, става ли?
— Добре.
Джейн стана и се върна на креслото си, замислена за шесткамерното му сърце. За неопределимата му кръвна група. За зъбите му, забити в китката на русата жена. Погледна към прозореца и се запита дали онова, което покриваше стъклата, не беше единствено с цел сигурност, а и за спиране на дневната светлина.
Къде се бе озовала? Заключена в някаква стая с… вампир?
Разумът й отхвърляше тази мисъл, но вътре в себе си намираше логика. Поклати глава, припомнила си своя любим цитат от Шерлок Холмс, който перифразира: ако елиминираш всички възможни обяснения, значи невъзможното е отговорът. Логиката и биологията не лъжеха, нали? Това беше и една от основните причини да стане лекар.
Тя сведе поглед към пациента си, объркана от евентуалната реалност. Съзнанието й прехвърляше еволюционните възможности, но също така и по-практичните въпроси. Замисли се за лекарствата в торбата, за това, че пациентът й е бил в опасна част на града, когато е бил прострелян. А и я бяха отвлекли.
Как изобщо можеше да вярва на него или на думата му?
Джейн пъхна ръка в джоба си и опипа бръснача. Отговорът на последния въпрос бе лесен. Нямаше как.
Фюри беше в спалнята си на горния етаж на голямата къща. Седеше, опрял гръб в рамката на леглото, а върху краката му бе метната синята кадифена завивка. Протезата му беше свалена. В тежкия кристален пепелник до него димеше цигара. От скритите колони звучеше Моцарт.
Оръжейната енциклопедия в скута му служеше за подложка, а не като четиво. Върху нея лежеше дебел лист хартия, но от известно време не беше нанесъл нито линия с молива си. Портретът беше завършен. Приключи с него преди около час и сега събираше кураж да го смачка и изхвърли.
Въпреки че никога не беше доволен от рисунките си, тази почти я харесваше. С няколко щриха на графита върху ослепително белия лист бяха изобразени женско лице, шия и коса. Бела беше отправила поглед наляво с лека усмивка на устните. Кичур от тъмната й коса бе паднал върху лицето. Беше уловил тази поза по време на последното хранене. Тя гледаше към Зейдист, което обясняваше загадъчно повдигнатите ъгълчета на устните.
Фюри винаги я рисуваше погледнала настрани. Струваше му се нередно тя да се взира в него от листа. Поначало да рисува нейни портрети беше нередно.
Притисна ръка към лицето й, готов да смачка хартията.
В последния момент се отказа и вместо това посегна към цигарата, търсейки фалшива утеха за биещото си като лудо сърце. Напоследък пушеше много. Повече от всякога. Въпреки че да разчита на успокоението на молива, го караше да се чувства омърсен, никога не му бе минавало през ума да го остави. Не можеше да си представи и ден без неговата подкрепа.
