Тя направи на пациента инжекция с демерол и миг по-късно веждите му се отпуснаха, сякаш някой им беше разхлабил бурмите. След като напрежението напусна тялото му, тя махна бинтовете от гърдите му и повдигна марлята.
— Мили… боже — ахна тя.
Ред Сокс надникна над рамото й.
— Какво не е наред? Добре е зараснало.
Тя внимателно натисна редичката от метални скоби и розовата плът под тях.
— Мога да ги махна още сега.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Просто не е нормално.
Очите на пациента се отвориха и беше очевидно, че знае какво си мисли тя:
Без да поглежда към Ред Сокс, Джейн каза:
— Би ли ми подал хирургическите ножици и клещите от онази чанта? О, и ми донеси антибиотичния спрей.
Като го чу да се отдалечава, прошепна:
— Какъв си ти?
— Жив — отвърна пациентът. — Благодарение на теб.
— Заповядай.
Джейн подскочи като кукла на конци. Ред Сокс държеше два инструмента от неръждаема стомана, но тя за нищо на света не можеше да си спомни защо ги е поискала.
— Скобите — промърмори тя.
— Какво? — попита Ред Сокс.
— Изваждам скобите. — Тя взе ножиците и клещите и напръска гърдите на пациента с антибиотик.
Въпреки че мозъкът й танцуваше туист в главата й, успя да среже и махне всичките двадесет и няколко метални щипки, като ги пускаше една след друга в кошчето за боклук до леглото. Щом приключи, попи струйките кръв, които бликнаха от всяка входна и изходна дупчица, после напръска гърдите му с още противовъзпалителен спрей.
Когато срещна искрящите му очи, вече знаеше със сигурност, че той не е човек. Беше виждала вътрешностите на твърде много тела и прекалено често бе ставала свидетел на борбата при оздравяване, за да мисли другояче. Само не беше наясно какво означаваше това за нея. Или за останалите от човешкия вид.
Как беше възможно? Да има други същества с толкова много човешки характеристики? Вероятно това беше прикритието им.
Джейн покри гърдите му с тънък слой марля, която залепи над белега от разреза. Когато приключваше, лицето на пациента се изкриви и ръката му, тази с ръкавицата, се премести върху стомаха му.
— Добре ли си? — попита Джейн, взряна в пребледнялото му лице.
— Гади ми се. — Над горната му устна изби пот.
Тя погледна към Ред Сокс.
— Мисля, че е по-добре да излезеш.
— Защо?
— Той ще повърне.
— Добре съм — промълви пациентът и затвори очи.
Джейн тръгна към торбата, за да вземе подлога, и каза на Ред Сокс:
— Тръгвай сега. Остави ме да се погрижа за него. А и нямаме нужда от публика.
Ред Сокс се поколеба, а през това време пациентът започна да пъшка и да преглъща начесто.
— Е, добре. Слушай, преди да си тръгна, искаш ли да ти донеса прясна храна? Искаш ли нещо определено?
— Ти шегуваш ли се? Сякаш мога да забравя отвличането и смъртната заплаха и да си дам поръчката?
— Не е причина да не се храниш, докато си тук. — Той вдигна подноса.
Боже, гласът му… този остър, дрезгав глас с бостънски акцент.
— Познавам те, със сигурност те познавам отнякъде. Свали си шапката. Искам да видя лицето ти.
Той прекоси стаята със старата храна.
— Ще ти донеса нещо друго за ядене.
Когато вратата се затвори и заключи, я обзе детинското желание да изтича и да затропа по нея.
Но пациентът простена и тя погледна към него.
— Сега ще спреш ли да се съпротивляваш на порива за повръщане?
Подлогата не беше необходима, защото стомахът му беше празен, затова Джейн изтича до банята, донесе хавлиена кърпа и я сложи на устата му. Докато се давеше мъчително, притискаше с ръце гърдите си, сякаш да предотврати отварянето на раната си.
— Спокойно — каза тя и сложи ръка на гладкия му гръб, — раната ти е заздравяла достатъчно, няма да се отвори.
— Имам… чувството… че…
Боже, той страдаше, лицето му беше напрегнато и червено, целият се обливаше в пот, дишаше тежко.
— Няма страшно, просто трябва да премине. Колкото по-малко се съпротивляваш, толкова по-лесно ще бъде. Да… ето… дишай. Хайде, сега…
Тя го милваше по гърба, държеше хавлиената кърпа и неволно му шепнеше успокоителни думи. Когато му размина, пациентът остана неподвижен, дишаше през устата, а ръката с ръкавицата стискаше в юмрук намачканите чаршафи.
— Изобщо не беше забавно — измърмори той пресипнало.
— Ще ти измисля друго обезболяващо — обеща полугласно тя, като махна косата от очите му. — Край с демерола. Виж, искам да погледна раните ти, може ли?
Той кимна и се отпусна по гръб, гръдният му кош изглеждаше широк колкото леглото. Тя отлепи внимателно лейкопласта и повдигна леко марлята.
— Какъв си ти? — произнесе задъхано.
Пациентът се завъртя към нея.
— Уморен.
Без дори да се замисля, започна да го разтрива отново. От движението на ръката й нагоре-надолу по кожата му се чуваше тих звук. Не след дълго забеляза колко добре са развити раменете му… и че тялото, което докосваше, беше топло и много мъжествено.
