Освободена любов полностью

Взе учебниците от бюрото, напъха ги в раницата и тръгна. В мига, когато се озова в коридора, покри лице с ръце. Ярките цветове в преддверието усилиха главоболието му, запрепъва се назад и се блъсна в статуята на гръцки воин. Това го накара да осъзнае, че не е облякъл риза.

Изреждайки всички познати ругатни, се върна в стаята си, облече се и някак си се добра до долу, без да се препъне. Звукът от маратонките му „Найк“ по пода беше като от оркестър цвъркащи мишлета, тичащи по петите му. Затварянето на тайната врата прозвуча като оръжеен изстрел. Пътят му през подземния тунел до тренировъчния център сякаш продължи вечно.

Този ден нямаше да е от добрите. Вече беше раздразнен и съдейки по последния месец, колкото по-бързо се случеше, толкова по-трудно му беше да се владее.

Веднага щом влезе в класната стая, разбра, че работата е сериозна.

Най-отзад в редицата, на самостоятелна маса седеше… Леш. Беше огромен, с телосложение на боец. Беше променил също и стайлинга си и изглеждаше като Джи Ай Джо. Докато преди беше носил крещящи модни дрехи и струващи цяло състояние бижута от „Джейкъб и Ко“, то сега беше облечен в черни панталони с много джобове и прилепнала черна тениска. Русата му коса, преди достатъчно дълга, че да бъде вързана на опашка, сега беше подстригана късо като на войник.

Сякаш цялата му показност беше изчезнала, защото от значение беше съдържанието.

Едно нещо обаче не се беше променило. Очите му бяха с все същия сив цвят на кожа на акула и бяха фокусирани върху Джон, който знаеше без никакво съмнение, че останеха ли насаме, щеше да опознае света на болката. Може да беше повалил Леш последния път, но това нямаше да се повтори. И дори нещо повече, Леш щеше да му го върне. Комбинацията от тези огромни рамене и полуусмивката, казваща: майната ти, изпращаха ясно послание за разплата.

Джон седна до Блей и почувства страх, сякаш беше сам на неосветена улица.

— Здравей — каза приятелят му меко. — Не се тревожи за този мръсник, ясно?

Джон не искаше да изглежда толкова слаб, колкото се чувстваше, и затова само сви рамене и отвори ципа на раницата си. Боже, главоболието му беше убийствено. Но на празен разбунтуван стомах дилемата „да бягам или да се бия“ никак не беше ободряваща.

Куин се наведе и остави пред него бележка.

„Зад теб сме“ беше всичко, което се казваше в нея.

Джон примигна бързо в знак на благодарност, извади учебника си и се замисли за материала, който щяха да изучават днес. Оръжия. Колко уместно. Имаше чувството, че такова е опряно в тила му.

Погледна към дъното на стаята. Леш сякаш очакваше да срещне погледа му. Протегна ръце на масата. Стисна бавно дланите си в юмруци с размерите на главата на Джон. Когато се усмихна, кучешките му зъби бяха остри като тесли и бели като отвъдното.

По дяволите. Джон беше мъртъв, ако преобразяването не настъпеше скоро.

Вишъс се събуди и първото, което видя, беше лекарката на креслото в другия край на стаята. Очевидно дори и в съня си я беше следил.

Тя също го наблюдаваше.

— Как си? — Гласът й беше нисък и равен. И топъл, помисли си той.

— По-добре. — Беше трудно да си представи, че може да се чувства по-зле, отколкото докато повръщаше.

— Имаш ли болки?

— Да, но това не ме тревожи. По-скоро…

Тя плъзна поглед по него, но отново с професионална цел.

— Цветът ти е добър.

Не знаеше какво да отговори. Защото, колкото по-дълго изглеждаше зле, толкова по-дълго тя можеше да остане. Доброто здраве не му беше приятел.

— Помниш ли нещо, свързано със стрелбата? — попита тя.

— Не.

Това само донякъде беше лъжа. В паметта му имаше проблясъци от случилото се, но не и завършен образ. Помнеше уличката. Боят с лесъра. После се беше озовал на операционната маса и братята му го измъкнаха от болницата.

— Защо някой би стрелял по теб? — попита тя.

— Гладен съм. Има ли нещо за ядене?

— Дилър на наркотици ли си? Или сводник?

Той потри лице.

— Защо мислиш, че съм дилър или сводник?

— Стреляли са по теб в пряка на „Трейд“. Парамедиците казаха, че си имал оръжие.

— Не ти ли хрумна, че може да съм полицай под прикритие?

— Ченгетата в Колдуел не носят кинжали. А и ти си друг тип.

Ви присви очи.

— Друг тип?

— При теб има прекалено много показност. А и едва ли те е грижа много за другите раси.

Нямаше сили да води дискусии за видовете с нея. А и част от него не искаше тя да го смята за различен.

— Храна — настоя той и погледна към подноса на бюрото. — Може ли да получа малко?

Тя се изправи и сложи ръце на кръста си. Имаше чувството, че ще каже нещо като: „Вземи си я сам, откачен негоднико“. Вместо това тя направи няколко крачки.

— Ако си гладен, можеш да ядеш. Не съм докосвала това, което ми донесе Ред Сокс. Няма смисъл да се изхвърля.

Той се намръщи.

— Няма да ям храна, предназначена за теб.

— Не съм гладна. Отвличането уби апетита ми.

Ви изруга тихо. Ненавиждаше ситуацията, в която я беше поставил.

— Съжалявам.

— Вместо да съжаляваш, защо не ме пуснеш да си вървя?

— Не сега.

Никога, измърмори някакъв откачен глас в главата му.

О, боже, не отново.

Моя.