Освободена любов полностью

— Куин, поздрави баща си от мен. Винаги ме е харесвал повече от теб. Може би защото двете ми половини си пасват.

Леш посочи с пръст окото си и продължи напред. Лицето на Куин се изопна, сякаш се превърна в статуя. Блей прегърна приятеля си през врата.

— Дай ни четирийсет и пет минути да се приготвим и после можеш да дойдеш да ни вземеш.

Куин не отговори веднага. Най-накрая каза с тих глас:

— Да. Няма проблем. Ще ме извините ли за момент?

Куин хвърли учебниците си и се върна в помещението с шкафчетата. Вратата се затвори след него и Джон изписа с ръце:

— Семействата на Леш и Куин близки ли са?

— Двамата са първи братовчеди. Бащите им са братя.

Джон се намръщи.

— Защо Леш сочеше към окото си?

— Не се тревожи за това.

Джон го хвана за ръката.

— Кажи ми.

Блей потърка червенокосата си глава, като че се мъчеше да измисли някакъв отговор.

— Добре… Бащата на Куин не е кой да е в глимерата. Същото важи и за майка му. А там не се уважават дефектните.

Каза го, сякаш това обясняваше всичко.

— Не разбирам. Какво му е на очите?

— Едното е синьо, а другото зелено. Куин никога няма да има семейство заради това, че са различни. Баща му се е срамувал заради него цял живот. Затова винаги сме в моята къща. Има нужда да се махне от родителите си. — Блей погледна към вратата на помещението с шкафчетата, сякаш през нея можеше да зърне приятеля си. — Единствената причина, заради която още не са го изхвърлили, е, защото се надяваха, че нещата ще се оправят след преобразяването. Затова той трябваше да използва някоя като Марна. Кръвта й е много чиста. Според плана това трябваше да помогне.

— Но не стана така.

— Не. Вероятно скоро ще го накарат да си тръгне. Имам готова стая за него, но се съмнявам, че ще я използва. Много е горд. И с основание.

На Джон му хрумна ужасна мисъл.

— Как е получил синината? Тази на лицето му, след като премина преобразяването?

В този миг вратата се отвори и Куин се появи с широка усмивка на лицето.

— Ще тръгваме ли, господа? — Вдигна учебниците си, възвърнал самочувствието си. — Да действаме, преди всички свестни жени в клуба да са заети.

Блей го потупа по рамото.

— Води ни, маестро.

Тръгнаха към подземния паркинг, Куин — отпред, Блей — отзад, а Джон — в средата.

Когато Куин се качи в автобуса, Джон побутна Блей по рамото.

— Бил е баща му, нали?

Блей не отговори веднага. После кимна веднъж.

Това или беше супер страхотно или плашещо до смърт.

Джейн имаше чувството, че върви през подземен тунел в някой от филмите на Джери Брукхаймър. Сякаш се намираше сред декорите на високобюджетна холивудска продукция: стомана и приглушено осветление, идващо от безкрайно дълги флуоресцентни лампи. Всеки миг героят на Брус Уилис от 80-те години щеше да дотича, облечен в разкъсана, очертаваща мускулите риза и с картечница в ръка.

Погледна към флуоресцентните панели на тавана и после към лъскавия метален под. Можеше да се обзаложи, че стените са дебели поне петнадесет сантиметра. Тези имаха пари. Много пари. Такива, които не се печелят от незаконна търговия с медикаменти на черния пазар, нито със задоволяване нуждите на пристрастените към кокаина. Това бяха суми от порядъка на тези в държавна хазна, което навеждаше на мисълта, че вампирите не бяха просто друг вид, а друга цивилизация.

Докато тримата вървяха, тя се чудеше защо не я бяха вързали. Но пък, от друга страна, пациентът й и приятелчето му бяха въоръжени.

— Не. — Пациентът поклати глава към нея. — Не си с белезници, защото няма да избягаш.

Джейн за малко не зяпна от учудване.

— Не ми чети мислите.

— Извинявай. Нямах намерение. Просто се случи.

Тя прочисти гърло, като се опита да не обръща внимание на това, колко невероятно изглеждаше той, изправен на крака. Облечен в карирано долнище на пижама „Блек Уоч“ и черна, прилепнала тениска, той се движеше бавно, но със смъртоносна самоувереност, която беше зашеметяваща.

За какво бяха говорили?

— Откъде знаеш, че няма да избягам?

— Няма да обърнеш гръб на нуждаещ се от медицинска помощ. Не е в природата ти, нали така?

По дяволите. Познаваше я прекалено добре.

— Да, вярно е — потвърди той.

— Престани.

Ред Сокс погледна към Джейн и пациента.

— Способностите ти да четеш мисли са се върнали?

— С нея ли? От време на време.

— Долавяш ли нещо от останалите?

— Не.

Ред Сокс намести шапката си.

— Кажи ми, ако доловиш нещо от мен, става ли? Има мисли, които искам да си останат лични, ако ме разбираш.

— Ясно. Въпреки че понякога не мога да се спра.

— Именно заради това, когато съм около теб, ще мисля само за бейзбол.

— Слава богу, че не си фен на „Янкис“.

— Не произнасяй тази дума. В смесена компания сме.