Не си казаха нищо повече, докато се движеха през тунела, а Джейн се зачуди дали не си е изгубила ума. Би трябвало да е ужасена в това тъмно подземие, придружена от двама огромни вампири. Но не беше. Странно, но се чувстваше на сигурно място… сякаш пациентът й би я защитил, защото й беше дал дума, а Ред Сокс би направил същото, защото двамата бяха свързани.
Къде беше логиката във всичко това?
Извикайте С 77 00. После К-Х-О-У-М! Какво изписа? ОТКАЧАЛКА.
Пациентът се наведе към ухото й.
— Не си те представям като главна мажоретка, но си права, че ще унищожим всичко, което само би те стреснало дори. — Изправи се като една гигантска маса от тестостерон в пантофи.
Джейн го потупа по ръката и направи знак с показалец да се наведе отново към нея. Когато го направи, тя прошепна:
— Страх ме е от мишки и паяци, но не е нужно да вадиш оръжието си и да отваряш дупка в стената, ако срещнем такива, разбрахме ли се? Капан или навит на руло вестник също вършат работа. А и после няма да има нужда от ремонт. Само казвам.
Побутна го, за да му покаже, че това е всичко, и се съсредоточи върху тунела пред себе си.
Ви се засмя. Отначало малко сковано, но после все по-гръмко и тя усети, че Ред Сокс я наблюдава. Срещна погледа му с нежелание, очаквайки да види някаква форма на неодобрение. Но вместо това видя облекчение. Облекчение и одобрение, когато мъжът… вампирът… каквото там беше, погледна към нея и приятеля си.
Джейн се изчерви и отклони поглед. Това, че той не се състезава с нея за мястото на най-добър приятел на Ви, не би трябвало да му носи бонус точки. Ни най-малко.
Около сто метра по-нататък стигнаха до не много стръмно стълбище, което водеше до врата, чийто заключващ механизъм беше с размерите на главата й. Пациентът й се приближи и въведе кода, а тя си представи, че ще се озоват на място, достойно за агент 007.
Нищо подобно. Беше килер с рафтове, пълни с папки, тонер касети за принтер и кашони с документи. Може би от другата страна…
Не. Беше обикновен офис. Нормален работен кабинет за среден ръководен персонал с бюро, въртящ се стол, етажерки за папки и компютър.
Добре, без Джери Брукхаймър и „Умирай трудно“. По-скоро като реклама за застрахователна компания. Или пък фирма за ипотеки.
— Насам — обади се Ви.
Минаха през стъклена врата и поеха по необозначен, боядисан в бяло коридор, докато не се озоваха пред двойна стоманена врата. Отвъд нея се намираше спортна зала, достатъчно голяма, че да побере баскетболен мач, среща по борба и волейболен турнир едновременно. Върху лъскавия под с цвят на мед лежаха сини постелки. А пред една малка трибуна висяха боксови круши.
Много пари. Огромни суми. Как бяха успели да построят всичко това, без хората да забележат? Сигурно съществуваха много вампири. Нямаше друг начин.
Строители и архитекти. Вероятно способни да минават за хора, ако се наложеше.
Генетикът у нея имаше сериозно поле за размисъл. Ако шимпанзетата притежаваха деветдесет и девет процента от човешкото ДНК, то колко близо бяха вампирите? И от гледна точка на еволюцията как този друг вид се бе отклонил от шимпанзето и хомо сапиенс? Би дала всичко, за да хвърли поглед на двойната им спирала. Ако наистина се канеха да изчистят съзнанието й от спомени, преди да си тръгне, медицината губеше толкова много. Особено като се имаше предвид, че не боледуваха от рак и се възстановяваха така бързо.
Каква възможност.
Стигнаха до другия край на залата и спряха пред стоманена врата с надпис „Инвентар“. Вътре имаше купища оръжие. Арсенал от саби и нунджако. Също и заключени в шкаф кинжали. Пистолети. Звезди за мятане.
— Мили боже!
— Тези са само за тренировки — беше й обяснено.
— Тогава какво използвате, за да се биете? — Докато прекарваше през главата си целия сценарий на „Война на световете“, тя долови познатата миризма на кръв. Донякъде позната. В тази имаше нещо различно и й напомняше аромата на вино, който беше усетила в операционната пред пациента си.
Срещу нея се отвори врата с надпис „Физиотерапия“. Красивият рус вампир, който я беше отнесъл от болницата, подаде глава.
— Слава богу, че си тук.
Инстинктите й на медик мигом се пробудиха, когато влезе в покритото с плочки помещение и видя подметките на нечии ботуши, висящи от една носилка. Мина пред мъжете около себе си, като ги избута от пътя си, за да се добере до лежащия на масата.
Беше онзи, който я хипнотизира, онзи с жълтите очи и забележителната коса. Наистина имаше нужда от помощ. Лявата му орбитална кост беше хлътнала навътре. Клепачът беше така подут, че не можеше да го повдигне. Половината от лицето му беше придобила двойни размери. Подозираше, че костта над окото му е счупена, както и скулата.
Сложи ръка на рамото му и погледът й срещна този на отвореното му око.
— На нищо не приличаш.
Той се усмихна леко.
— Не думай.
— Но аз ще те оправя.
— Мислиш ли, че ще можеш?
— Не. — Тя поклати глава. —
Тя не беше пластичен хирург, но като имаше предвид колко бързо зарастваха раните им, беше убедена, че можеше да отстрани проблемите, без да засегне зрението му. Стига да имаше нужните инструменти.
