Освободена любов полностью

Той отвори няколко пъти уста, но от там не излезе нищо. Очевидно беше уплашен до смърт. Което беше нормално. Беше просто недорасъл претранс с широко ококорени яркосини очи на бледото си лице.

Да, правеше се на жилав. Щрак-щрак, бум-бум и прочие гангстерски номера. Боже, колко й беше писнало от такива глупости. Може би беше време отново да започне да работи самостоятелно и да се върне към това, което умееше най-добре. Все пак в определени кръгове наемните убийци бяха търсени. Бе наполовина симпат и удовлетворението от работата за нея беше даденост.

— Говори — нареди тя и хвърли портфейла му на масата. — Знам какво си. Кои са родителите ти?

Това определено го изненада, въпреки че не допринесе особено за вокалните му способности. След като преглътна поредния шок, просто събра длани пред гърдите си.

— Не си играй с мен. Щом си достатъчно мъж да носиш оръжие, няма причина сега да се държиш като страхливец. Или всъщност си точно това и пистолетът е у теб, за да се чувстваш мъж?

Като в забавен каданс той затвори уста и отпусна ръце в скута си. Сякаш смалил се, наведе поглед и сви рамене.

Настъпи мълчание и тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Слушай, хлапе. Имам на разположение цяла нощ и съм готова да ти отделя цялото си внимание, така че мълчи колкото желаеш. Аз никъде няма да ходя, нито пък ти.

Предавателят в ухото на Хекс се включи и когато бодигардът от зоната на бара млъкна, тя отвърна:

— Добре, доведи го тук.

Само миг по-късно на вратата се почука. Тя отвори и вътре влезе подчиненият й, повел пред себе си рижия вампир, който беше дал оръжието на хлапето.

— Благодаря, Мак.

— Няма проблем, шефе. Връщам се обратно при бара.

Тя затвори вратата и погледна към червенокосия. Той беше преминал преобразяването, но не отдавна. Движеше се, сякаш още не можеше да прецени габаритите си.

Той пъхна ръка във вътрешния джоб на велуреното си сако, а тя каза:

— Ако извадиш от там нещо различно от документ за самоличност, собственоръчно ще се погрижа да излезеш от тук на носилка.

Той се спря.

— Това е неговият документ за самоличност.

— Той вече ми показа такъв.

— Не е бил истинският. — Той протегна ръка. — Ето го действителния.

Хекс взе ламинираната карта и прочете изписаното на Древния език под наскоро направена снимка. Погледна към момчето. То отказваше да срещне погледа й. Беше се свило и изглеждаше, сякаш искаше стола, на който седеше, да го погълне.

— По дяволите.

— Казаха ми да покажа също и това — продължи червенокосият. Подаде й лист дебела хартия, сгънат на четири и запечатан с черен восък. Когато видя символа, й се прииска да изругае отново.

Кралският кръст. Прочете проклетото писмо. Два пъти.

— Възразяваш ли да го задържа, рижав?

— Не, напротив.

Докато го сгъваше, тя попита:

— Ти имаш ли документ за самоличност?

— Да.

Друга ламинирана карта се озова в ръцете й. Тя я погледна и после им върна двете карти.

— Следващия път, като дойдете тук, не чакайте на опашката. Кажете на бодигарда моето име и ще дойда да ви взема. — Взе пистолета. — Твой ли е, или негов?

— Мой. Но мисля, че е по-добре той да го задържи. По-добър стрелец е.

Тя върна пълнителя на мястото му и го подаде на мълчаливото хлапе с дулото надолу. Ръката му не трепна, докато го взимаше от нея, но проклетото нещо изглеждаше прекалено голямо за него.

— Не го използвай, освен ако не ти се налага да се защитиш. Разбрахме ли се?

Хлапето кимна веднъж, стана от стола и прибра пистолета в джоба, от който го беше извадило по-рано.

Не беше какъв да е претранс. Според личната му карта той беше Терър, син на Дариъс, воин на Братството на черния кинжал. Което значеше, че трябва да се погрижи да не му се случи нищо на нейна територия. Последното, от което Рив се нуждаеше, беше хлапето да пострада в „Зироу Сам“.

Страхотно. Все едно да държиш кристална ваза в помещение, пълно с ръгбисти.

И на всичкото отгоре беше ням.

Тя поклати глава.

— Добре, Блейлок, син на Рок, ти се грижи за него и ние ще сторим същото.

Червенокосият кимна, а хлапето най-сетне вдигна глава към нея и по някаква причина погледът в яркосините му очи я накара да се почувства неудобно. Боже… Той беше стар. В погледа му прозираше колко е древен и това я стъписа.

Прочисти гърло и се запъти към вратата. Отвори я, а червенокосият каза:

— Почакай. Как се казваш?

— Хекс. Където и в клуба да споменете името ми, ще ви открия за нула време. Това ми е работата.

Вратата се затвори, а Джон реши, че унижението е като сладоледа. Има различни вкусове, от него те побиват тръпки и те кара да кашляш.

А това си беше шоколадова мелба с ядки. В момента направо се давеше с нея.

Страхливец. Боже, толкова ли беше очевидно? Тя дори не го познаваше и веднага го прецени правилно. Той беше истински страхливец. Слабак, за чийто баща не беше отмъстено, нямаше глас, а на тялото му не би завидял и десетгодишен.

Блей пристъпи от крак на крак с огромните си ходила. Ботушите му прошумоляха леко, но звукът, кой знае защо, се усети така силен, като че някой крещеше в малката стая.

— Джон? Искаш ли да си тръгваме?