Отприщен гроб полностью

Джоу стисна дланите ѝ, целуна я бързо по двете бузи и Ноли мина на излизане покрай Робин, като я облъхна с облак парфюм от туберози, намигна ѝ и подхвърли:

– В много сигурни ръце сте.

Вратата се затвори след Ноли и Дзян и Робин остана сама с доктор Джоу.

В разкошната и изрядно подредена стая се носеше мирис на сандалово дърво. Върху тъмния полиран паркет бе постлан килим ар деко в червено и златисто. Библиотечни шкафове от пода до тавана от същото абаносово дърво като останалите мебели съдържаха подвързани в кожа книги, а също и стотици дневници като онзи, лежащ на леглото ѝ, с надписани отстрани имената на собствениците им. Зад бюрото имаше още рафтове, пълни с прецизно подредени малки кафяви шишенца и със старателно надписани етикети, колекция от китайски кутийки за енфие и дебел златен Буда, седнал с кръстосани крака на дървен пиедестал. Под един от прозорците, гледащ към част от имота през дървета и храсти, имаше черна кожена кушетка за прегледи. Оттук Робин видя три идентични бунгала от дървени трупи и с плъзгащи се стъклени врати, които не бяха показвани още на новопристигналите.

– Седнете, моля – каза усмихнат Джоу и посочи на Робин стола срещу бюрото си, който също бе от абанос и тапициран с червена коприна. Робин установи, че е много удобен, когато потъна в него. Столовете в работилницата бяха дървени или пластмасови, но всичките твърди, а матракът на тясното ѝ легло – много корав.

Джоу носеше тъмен костюм, вратовръзка и безукорно бяла риза. На ръкавелите му дискретно проблясваха перли. Робин допусна, че е потомък на две раси, тъй като беше поне метър и осемдесет и пет висок, ако не и повече – мъжете китайци, които срещаше в Чайнатаун близо до офиса, общо взето бяха много по-ниски, – беше безспорно красив, с пригладена назад черна лъскава коса и високи скули. Белегът от носа до брадичката му подсказваше за загадка и опасности. Тя разбираше защо доктор Джоу бе привлекателен за телевизионните зрители, макар да намираше аурата му на самодоволство отблъскваща.

Джоу отвори папка на бюрото си и Робин видя няколкото листа с въпросника, който бе попълнила в микробуса.

– Е, как ви се вижда животът в Църквата дотук? – попита Джоу с усмивка.

– Много интересен – отвърна Робин, – а техниките за медитация са направо изумителни.

– Страдате от известна тревожност, така ли е? – продължи да ѝ се усмихва Джоу.

– Понякога – отвърна на усмивката му Робин.

– Ниско самочувствие?

– От време на време – леко повдигна рамене тя.

– Мисля, че неотдавна сте претърпели емоционален удар?

Робин не бе сигурна дали той се прави на интуитивен, или признава, че в невидимите за нея листове хартия се съдържа информация, споделена с нея пред някои членове на Църквата.

– Ами… да – засмя се леко. – Сватбата ми се отмени.

– Това ваше решение ли беше?

– Не – отвърна Робин вече без усмивка. – Негово.

– Семейството ви разочаровано ли е?

– Мама бе доста… да, не бяха доволни.

– Гарантирам ви, след известно време ще се радвате, че не се е случило – каза Джоу. – Голяма част от душевните терзания в обществото произтичат от неестествеността на брака. Чели ли сте „Отговорът“?

– Още не – отвърна Робин, – но един от църковните членове предложи да ми услужи с екземпляра си, а Мадзу току-що…

Джоу отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади съвсем нов екземпляр от книгата на Джонатан Уейс. На корицата имаше рисунка на пукащ се мехур с две длани, оформящи сърце около него.

– Ето ви ваша лична книга – каза Джоу.

– Много ви благодаря! – отвърна Робин с престорен ентусиазъм, докато се чудеше, откъде, по дяволите, щеше да намери време да чете между работата, лекциите и сеансите в храма.

– Прочетете Главата за материалното притежание и егомотивацията – инструктира я Джоу. – А сега…

Той отдели втори въпросник, този път непопълнен, и извади автоматична писалка от джоба си.

– Ще оценя способността ви да постите. Ние го наричаме пречистване.

Той записа възрастта на Робин, помоли я да се качи на кантара, отбеляза ръста ѝ, после я покани да седне отново, за да премери кръвното ѝ налягане.

– Малко ниско е – каза, като погледна цифрите, – но е почти време за обяд, така че няма нищо тревожно. Ще преслушам сърцето и белите ви дробове.

Джоу допря до гърба ѝ студения стетоскоп, а Робин усещаше как камъчето, пъхнато в сутиена ѝ, се забива в плътта ѝ.

– Много добре – отсъди Джоу, прибра стетоскопа и се зае да вписва бележка във въпросника, преди да продължи да се осведомява за предишни заболявания.

– Откъде е този белег на ръката ви? – попита.

Робин веднага се досети, че някоя от жените в спалното ѝ помещение трябва да бе съобщила за двайсетсантиметровия белег под лакътя ѝ, покрит в момента с дългите ръкави на суитшърта.

– Паднах през стъклена врата – отговори.

– Нима? – Джоу за пръв път показа недоверие.

– Да.

– И не е било опит за самоубийство?

– Господи, не! – засмя се смаяна Робин. – Спънах се по стълби и се опитах да се опра с ръка на стъкления панел на врата.

– Аха, ясно… Редовно ли правехте секс с годеника си?

– Аз… да – отговори Робин.

– Използвахте ли контрацептивни средства?

– Да, хапчета.