Отприщен гроб полностью

След като Робин си тръгна, Страйк седна пред компютъра с далеч по-добро настроение, отколкото сутринта на събуждане. Току-що беше осуетил възможността Робин да прекара последния си свободен ден преди влизането си в Чапман Фарм с Райън Мърфи. Нищо че действията му малко напомняха машинациите на Шарлот Рос по отношение на него самия, съвестта му си остана изненадващо спокойна, докато издирваше в Гугъл приятни места, където да се обядва в Чалфънт Сейнт Джайлс.

Селото, в което Страйк и Робин влязоха следващата сутрин и което отстоеше на час път с кола от Лондон, притежаваше сънлив типично английски чар. Докато пътуваха покрай дървени къщи, обърнати към селския парк, Страйк, който се бе съгласил Робин да шофира неговото беемве, се загледа към норманската кула от сив камък на енорийската църква и видя табела, че са в най-добре поддържаното село в Бъкингамшър.

– Тук надали има евтини имоти – коментира той, когато свиха от главната улица в Боустридж Лейн.

– Пристигнахме – каза Робин и спря край квадратна самостоятелна къща от бежови тухли. – Подранили сме с десет минути. Дали да почакаме, или…?

– Да почакаме – каза Страйк, който нямаше желание да бърза с интервюто. Колкото повече време отнемеше, толкова по-вероятно бе Робин да иска да хапне, преди да се върнат в Лондон. – Стегна ли си багажа за утре?

– Сложих си дъждобран и бельо в един сак, ако това може да се нарече стягане на багаж – отвърна Робин.

Онова, което не каза на Страйк, беше как вчера за пръв път бе осъзнала, че няма да може да вземе със себе си противозачатъчни хапчета в Чапман Фарм. След като прочете текста със ситни букви в брошурата, установи, че те бяха конкретно посочени като забранена субстанция. Не се канеше да сподели с него и как с Мърфи бяха стигнали близо до караница предишната вечер. Мърфи съобщи, че си е взел почивен ден, за да го прекарат заедно, било изненада, а тя го уведоми, че ще пътува до Бъкингамшър със Страйк.

Мобилният телефон на Страйк зазвъня. Беше от скрит номер.

– Страйк.

– Здравейте – чу се женски глас. – Обажда се Абигейл Глоувър.

Страйк изрече само с устни към Робин „дъщерята на Джонатан Уейс“, преди да включи на високоговорител, та и тя да чува.

– О, чудесно – отвърна той. – Значи сте получили съобщението, което оставих в службата ви.

– Да – отговори тя. – За какво става въпрос?

– За Универсалната хуманитарна църква – отговори Страйк.

Тези думи бяха последвани от пълно мълчание.

– Още ли сте на линия? – попита детективът.

– Да.

– Чудех се дали бихте желали да разговаряте с мен.

Ново мълчание. Страйк и Робин се спогледаха. Накрая се чу една кратка дума.

– Защо?

– Аз съм частен…

– Знам какъв сте.

За разлика от този на баща ѝ, изговорът на Абигейл беше типичен за работническата класа в Лондон.

– Опитвам се да изясня обвинения, отправени към Църквата.

– Чии обвинения?

– От човек на име Кевин Пърбрайт – отговори Страйк, – който, уви, вече е мъртъв. Влизал ли е някога в контакт с вас? Пишел е книга.

Следващото мълчание беше най-дългото досега.

– За някой вестник ли работите? – попита тя с подозрение.

– Не, за частен клиент. Дали ще приемете да говорите с мен? Разговорът може да остане неофициален – добави Страйк.

Пак продължително мълчание.

– Ало?

– Не знам – каза тя накрая. – Ще трябва да си помисля. Ще ви се обадя, ако… Ще ви се обадя.

Линията прекъсна.

Робин осъзна, че е сдържала дъха си и издиша.

– Ами.. не мога да кажа, че съм изненадана. Ако бях дъщеря на Уейс, и аз нямаше да искам да ми се напомня всичко това.

– Така е – съгласи се Страйк, – но тя би ни била много полезна, ако приеме да говорим… Между другото, вчера, след като ти си тръгна, оставих съобщение на съпругата на Джордан Рийни. Открих местоработата ѝ. Тя е маникюристка в салон на име „Кожички“.

Той погледна таблото да види колко е часът.

– Време е вече да влизаме.

Щом Страйк натисна звънеца, отвътре се чу лай на куче и когато вратата се отвори, от къщата излетя фокстериер с такава бързина, че като мина покрай Страйк и Робин, се хлъзна на павирания участък пред къщата, обърна се, изтича обратно и започна да подскача на задни крака, като лаеше истерично.

– Укроти се, Бейзил! – викна Ниъм.

Робин беше изненадана от младостта ѝ – беше на около двайсет и пет – и за втори път в последно време установи, че сравнява своя апартамент с нечие друго жилище. Ниъм беше ниска и пълничка, с черна коса до раменете и много ярки сини очи. Облечена беше в джинси и суитшърт с щампован на него цитат от Шарлот Бронте: Неизменно ще предпочета да бъда щастлива пред това да съм високоуважавана.