Отприщен гроб полностью

– Не съм я виждала, откакто я оставихме в Чапман Фарм през 2002 година. Тя остана там с най-малката ни сестра. Това беше една от причините, по които приех да се видя с вас – каза Ниъм. – Просто искам да знам… ако успеете да откриете… какво се е случило с нея. Писах до Църквата преди няколко години в опит да узная къде се намира и получих писмо, в което пишеше, че е напуснала през 2003 година. Не знам дали това е вярно. Може да не е успяла да ни открие, защото при напускането ни татко ни отведе в Уитби, където никога преди не бяхме живели, и промени фамилията ни. А може и да не е искала да ни намери, не знам, или пък татко ѝ е забранил да ни доближава. И все пак той би трябвало да е получил известие от нея или от УХЦ след заминаването ни, защото пристигнаха няколко писма, които много го ядосаха. Вероятно са били препратени от стария ни адрес. Така или иначе, той ги накъса на малки парченца, за да не можем да ги прочетем. След като напуснахме Чапман Фарм, ни беше забранено да споменаваме мама.

– Кое накара баща ти да ви отведе, знаеш ли? – попита Страйк.

– Знам само какво каза, когато ни повлече със себе си оттам. Беше нощ. Наложи се да се катерим през огради. Всички искахме мама да дойде с нас, умолявахме татко да ни позволи да я доведем, а Мейви я викаше и татко я удари. Каза ни, че мама е уличница – нещастно промълви Ниъм, – което бе просто налудничаво, защото в Църквата от жените се очакваше… ами те бяха споделяни от всички мъже. Но татко трябва да си е мислил, че мама не участва в това. Противоречи на всякаква логика, но за него е типично да вярва в абсурди. Въобразявал си е, че може да се присъедини към Църквата, да се съобразява с каквото му харесва, а на другото да обърне гръб, което си беше чист идиотизъм, защото Църквата е изцяло против брака. От всички се очакваше да спят с различни хора. Съдейки по онова, което го чух да разправя на чичо ни после, не вярвал, че Лин е негова… Много ми е неприятно да говоря за всичко това, защото по моите спомени мама беше извънредно целомъдрена. Не мисля, че е искала да спи с други освен с татко. Цялата история е толкова… налудничава – мрачно изрече Ниъм. – Не можеш да го обясниш на хора, които не са наясно относно УХЦ. Обикновено казвам на хората, че майка ми е починала, когато съм била на единайсет години. Просто е по-лесно.

– Много съжалявам – промълви Робин. Не знаеше какво друго да каже.

– О, аз съм добре – отвърна Ниъм, която вече не изглеждаше млада, а много по-възрастна от годините си. – В сравнение с Ойзин и Мейви се справих съвсем прилично. Те никога не преодоляха преживяното в УХЦ. Мейви е вечно по лекари, постоянно излиза в отпуск по болест, пие цял тон различни лекарства. Яде невъздържано, стана ужасно пълна и никога не е имала стабилна връзка. А Ойзин пък прекалява с пиенето. Вече има деца от две различни момичета, а е само на двайсет и три. Черноработник е, само колкото да изкарва за пиене. Аз единствена от цялото семейство се измъкнах читава от всичко, а това неизменно поражда у мен чувство за вина. И двамата са ми ядосани. „Добре си ти, взе си богат стар съпруг.“ Но аз се справях по-добре още от мига, когато излязохме. Спомнях си живота преди Църквата, така че промяната не беше шок за мен. Наваксах в училище по-бързо от другите двама и по-дълго бях живяла с мама. Но и до ден днешен не мога да търпя Дейвид Боуи. От Църквата постоянно ни пускаха „Герои“, за да държат хората в приповдигнато настроение. Дори да не е точно тази песен, прилошава ми само като чуя гласа му. Когато Боуи почина, по радиото нонстоп пускаха негова музика. Ненавиждах я.

– Случайно да имаш снимки на майка си? – попита Страйк.

– Да, но са много стари.

– Няма значение. В момента се опитваме да свържем лица с имена.

– Горе са. Да ги донеса ли?

– Ако не възразяваш – отвърна Страйк.

Ниъм излезе от кухнята. Страйк се почерпи с бисквитка.

– Адски са вкусни – похвали ги с уста, пълна с шоколадови парченца.

– На него не давай – предупреди Робин, когато кучето Бейзил постави предните си лапи на коляното на Страйк. – Шоколадът е много вреден за кучетата.

– Тя забранява да те почерпя – каза Страйк на фокстериера и лапна останалото от бисквитата. – Аз нямам думата.

Чуха стъпките на Ниъм, а после се появи и самата тя.

– Ето, това е мама – каза тя и подаде избеляла полароидна снимка на Страйк.

Той предположи, че е правена в началото на деветдесетте години. Русата Диърдри Дохърти гледаше към него през очила с квадратни рамки.

– Благодаря – каза Страйк и си записа бележка. – Може ли да я снимам? Няма да вземам оригинала.

Ниъм кимна и Страйк направи снимка с мобилния си телефон.

– Значи сте били в Чапман Фарм три години? – попита той.

– Да. Не че знаех кога си тръгваме, защото там няма нито часовници, нито календари.

– Наистина ли? – попита Робин, като си мислеше за вечерната си среща в четвъртък с камъка.