Отприщен гроб полностью

– Няма, да. Не празнуват рождени дни. Спомням си как вървях през гората и си мислех: „Днес може и да е рожденият ми ден. А аз не знам“. Но хората, които управляваха там, трябва да са знаели рождените ни дати, защото се случваха разни неща, като достигнеш съответна възраст.

– Какви неща? – попита Страйк.

– До девет години децата спяха в смесени спални помещения. После отиваха в помещение само за момчета или само за момичета и задължително започваха да водят дневници, които църковните старейшини да четат. Очевидно не пишеш онова, което си мислиш. Скоро се научих, че ако напиша едно нещо, което съм научила, и едно, което ми е доставило удоволствие, няма да ме закачат. „Днес научих повече за това какво е фалшивата същност“ – с равен и безизразен глас издекламира тя – „и също как да се боря с нея. Разбирам, че фалшивата същност е лоша част от мен, която иска лоши неща. Много е важно да се победи фалшивата същност. Днес вечерята ми хареса. Ядохме пиле с ориз, имаше песни.“

Бейзил най-сетне се бе укротил под масата и рошавата му глава лежеше върху стъпалото на Робин.

– При навършване на тринайсет отиваш в спално помещение за възрастни, започваш да присъстваш на Появите и се обучаваш да станеш чист дух. Децата, отраснали в Църквата, ми казаха, че чистите духове имали специални сили. Помня как си фантазирах нощем, че много бързо ще стана чист дух, ще срина стените на спалните, ще грабна мама, Ойзин и Мейви и ще отлетя с тях надалеч… Не знам дали наистина съм си мислела, че е възможно… като поседиш там известно време, започваш да вярваш в налудничави неща. Само че не мога да ви кажа как се става чист дух – с лека усмивка подхвърли Ниъм, – защото бях само единайсетгодишна, като си тръгнахме.

– Какъв беше дневният режим за малките деца? – поинтересува се Страйк.

– Наизустяване на църковните правила, много оцветяване, понякога ходехме в храма да редим напеви – отговори Ниъм. – Беше невероятно отегчително и бяхме строго надзиравани. Истинско учене нямаше. От време на време ни пускаха да играем в гората. Спомням си конкретно един ден… – Тонът на Ниъм стана малко по-ведър. – С Ойзин намерихме в гората брадва. Имаше едно голямо старо дърво с изкорубен ствол. Ако се изкачиш достатъчно високо на клоните, можеше да надникнеш в кухината. В този ден Ойзин взе дълъг клон, започна да ръчка вътре в ствола и видя нещо в дъното му. Беше ей толкова голяма – Ниъм раздалечи длани на около трийсет сантиметра. – Острието ѝ беше ръждясало. Явно беше използвана за сечене на дърва, но Ойзин беше убеден, че има кръв по нея. Не можахме да я измъкнем обаче. Не стигнахме дотам. На никого не казахме. Там от малък се научаваш на никого нищо да не казваш дори да е нещо съвсем невинно. Тайничко си измислихме история как Мадзу е отвела непослушно дете в гората и го е убила там. Май почти си вярвахме. Всички се ужасявахме от Мадзу.

– Ужасявахте се? – обади се Робин.

– О, боже мой, да – кимна Ниъм. – Тя… не бях срещала подобен човек нито преди, нито след престоя ми там.

– В какъв смисъл? – попита Страйк.

Ниъм неочаквано потрепери, после се засмя засрамено.

– Тя… винаги съм мислила за нея като за гигантски паяк. Не ти трябва да знаеш какво може да ти стори, знаеш само, че не бива да си близо до него. Ето това изпитвах към Мадзу.

– Чували сме, че имало побои и бичувания – каза Страйк.

– Държаха децата настрани от такива неща – отвърна Ниъм, – но понякога виждахме възрастни със синини и рани по тях. От малки се научавахме да не задаваме въпроси.

– Знаем как момче е било завързано за дърво през цялата нощ – обади се Робин.

– Да, това беше често наказание за деца, струва ми се – каза Ниъм. – Децата не биваше да разправят какво им се е случило, след като биваха отведени за наказание, но то се знае, шушукаше се за това в спалните помещения. Аз лично никога не съм получавала тежко наказание – добави Ниъм. – Бях предпазлива, грижех се и с Ойзин и Мейви да е така. Не опираше толкова до това, което ти се случва, а до това, което може да ти се случи. Постоянно присъстваше усещането за надвиснала заплаха. Мадзу и Папа Джей можеха да вършат свръхестествени неща. Естествено, сега знам, че не са били свръхестествени, но по онова време го вярвах. Мислех си, че и двамата имат вълшебна сила. И двамата можеха да карат предмети да се движат само като ги посочваха. Виждала съм го него да левитира. Възрастните също вярваха, че това е действително, или поне са се престрували, че е така. Но най-страшна за децата беше Удавената пророчица. Чували ли сте за нея?

– Знаем нещичко – кимна Робин.

– Мадзу ни разправяше истории за нея. Как била идеалното момиченце, напълно безпогрешна и предопределена за важна съдба. Учеха ни, че се удавила умишлено, за да докаже, че духът е по-силен от плътта, но се върнала в Чапман Фарм в бялата рокля, с която се удавила, и се появявала в гората, където си играехме. Всъщност ние я видяхме – тихо изрече Ниъм. – На няколко пъти я виждах през нощта да стои сред дърветата и да се взира в спалното ни помещение.

Ниъм отново потрепери.