Отприщен гроб полностью

– Извинете – избъбри Ниъм към Страйк и Робин, после се скара на кучето, хвана го за нашийника и го вкара обратно вътре. – Влезте, моля. Извинете – повтори през рамо и потътри превъзбуденото куче по дървения под към кухнята в края на коридора. – Нанесохме се миналата неделя и оттогава той не мирясва. Хайде навън – подкани го и го изтика в градината през задна врата, която решително хлопна зад него.

Кухнята беше във фермерски стил, с лилава готварска печка и чинии, подредени на показ по лавици. Дървена маса бе заобиколена от боядисани в лилаво столове, а вратата на хладилника бе покрита с детски рисунки, главно размазани цветни петна и драсканици, закрепени с магнити. Имаше също – и това според Робин обясняваше как така двайсет и пет годишна живееше в тъй скъпа къща – снимка на Ниъм по бански под ръка с мъж, също с плувни гащета, който изглеждаше поне на четиресет. Аромат на печиво караше устата на Страйк да се пълни със слюнка.

– Много благодаря, че приехте да се видим, госпожо…

– Наричайте ме Ниъм – каза домакинята, която сега, без палавия фокстериер, когото да усмирява, изглеждаше нервна. – Моля, седнете, току-що изпекох бисквити.

– Едва сте се нанесли и вече печете? – усмихна се Робин.

– О, обичам да приготвям печива, това ме успокоява – каза Ниъм и се обърна да вземе кухненските ръкавици. – Горе-долу вече се подредихме. Взех си няколко дни отпуск просто защото ми се полагаше.

– Какво работите? – осведоми се Страйк, седнал на стола най-близко до задната врата, по която Бейзил сега драскаше с квичене, нетърпелив да бъде пуснат вътре.

– Счетоводител съм – отговори Ниъм и извади с шпатула бисквитите от тавата. – Чай? Кафе?

Когато двамата детективи и Ниъм вече бяха с чаши чай пред себе си, а в средата на масата на плато бяха поставени бисквитите, квиченето на Бейзил бе станало толкова жаловито, че Ниъм го пусна обратно в стаята.

– Ще се умири – обеща, докато кучето обикаляше масата с вирната опашка. – Рано или късно.

Ниъм седна, като ненужно подръпваше ръкавите на суитшърта си.

– Кой е художникът? – попита Робин като посочи към размазаните творби на хладилника в опит да накара Ниъм да се поотпусне.

– О, синчето ми Чарли – отвърна Ниъм. – На две години. Тази сутрин е с баща си. Найджъл реши, че ще ми е по-спокойно да говоря с вас без Чарли наоколо.

– Предполагам, че това е Найджъл – посочи Робин плажната снимка.

– Да – отвърна Ниъм. Очевидно чувстваше нужда да обясни и добави: – Запознах се с него на предишната ми работа. Беше ми началник.

– Прекрасно – каза Робин, като се мъчеше да не бъде критична. Предвид плешивостта на Найджъл двамата приличаха повече на баща и дъщеря на снимката.

– И така – подхвана Страйк, – както казах по телефона, искаме да се ориентираме относно Универсалната хуманитарна църква. Може ли да си водя бележки?

– Да, добре – притеснено кимна Ниъм.

– Като начало, през коя година отиде семейството ви в Чапман Фарм? – попита Страйк и щракна химикалката си.

– През 1999-а – отговори Ниъм.

– Била си на осем, така ли?

– Да, брат ми Ойзин беше на шест, а сестра ми Мейви на четири.

– Знаеш ли кое е накарало родителите ти да станат членове? – попита Страйк.

– Татко го искаше, не мама – отговори Ниъм. – Винаги е бил малко… Трудно е да се опише. Когато бяхме малки, в политическо отношение той бе крайно ляв, а напоследък е възможно най-крайно десен. Всъщност от три години не съм говорила с него… ставаше все по-зле. Водеше странни разговори по телефона, изпадаше в пристъпи на гняв. Найджъл мисли, че за мен е по-добре да не поддържам контакт с него.

– Семейството ви религиозно ли беше? – попита Страйк.

– Не и преди УХЦ. Спомням си как една вечер татко се прибра у дома невероятно развълнуван, защото бил на сбирка и разговарял с Папа Джей, който на мига го привлякъл в лоното. Сякаш татко бе открил смисъла на живота. Не спираше да приказва за социална революция. Донесе у дома екземпляр от книгата „Отговорът“ на Папа Джей. И мама просто… прие това положение – каза тъжно Ниъм. – Може би си е мислела, че в Църквата всичко ще е по-добре. Не знам. Каза ни, че ще е забавно. Плакахме, задето трябваше да се разделим с дома ни и с всичките ни приятели, а тя ни поръчваше да не го правим пред татко, за да не го ядосаме. На всичко готова за лесен живот, такава бе мама… Само дето там никак не ни хареса още от първия момент. Нямахме свои дрехи, нито играчки. Помня как Мейви плачеше за плюшеното зайче, което гушкаше на заспиване всяка вечер. Бяхме го занесли във фермата, но всичко беше заключено в мига, щом пристигнахме, в това число и зайчето на Мейви.

Ниъм отпи от чая си, после продължи.

– Не искам да съм сурова към мама. Спомням си колко трудно ѝ беше с променливите настроения и честите избухвания на татко. И не беше особено здрава. Още от дете имаше някакво сърдечно страдание. Помня я като много пасивна.

– А с нея още ли сте в контакт? – попита Робин.

Ниъм поклати глава. Очите ѝ се бяха овлажнили.