Отприщен гроб полностью

– И така, всички, моля за внимание! – чу се силен глас и присъстващите се смълчаха, когато напред пристъпи Тайо Уейс. – За тези, които не ме познават, аз съм Тайо, син на Джонатан Уейс.

– Оо! – промълви Марион, червенокосата жена на средна възраст. – Той е негов син?

– Ще бъдете разделени на пет групи – каза Тайо, – които може да менят състава си по време на престоя ви, но засега това ще бъдат колегите ви по работа, когато започнете вашата Седмица на Служба.

– Първата група е Дървената.

Тайо започна да чете имена. Отначало бе сформирана Дървената група, а после Металната група и бяха отведени от член на Църквата. Робин забеляза, че съставящите групите не само разделяха хора, които се познават, но и смесваха пътниците от трите микробуса. Уил Еденсор излезе от трапезарията, повел Водната група.

– Огнена група – обяви Тайо. – Роуина Елис…

Робин се изправи и застана до Тайо, който ѝ се усмихна.

– А, ти си дошла.

Робин се застави да отвърне на усмивката му. С бледия си остър нос и малка уста ѝ напомняше повече от всякога на плъх албинос.

Тайо продължи да чете имена, докато групата на Робин вече наброяваше единайсет души, сред които рижавата очилата Марион и Пени Браун, тийнейджърката с късо подстригана зелена коса.

– Огнена група – каза Тайо и подаде клипборда си на Бека, – вие идвате с мен.

От леката изненада, пробягала по лицето на Бека, Робин остана с чувството, че планът не е бил такъв, и силно се надяваше решението на Тайо Уейс да поведе Огнената група да не е свързано с нея.

Тайо ги изведе от трапезарията и пое надясно.

– Перачницата – посочи към тухлената сграда зад трапезарията.

Пред тях бе открито поле. Изпъстрено бе от оранжеви фигури и се простираше докъдето поглед стига. Робин видя в далечината два коня, теглещи плуг.

– Кокошките – промърмори с пренебрежение Тайо, когато завиха вляво по пътека, оградена от див магданоз, и минаха покрай гигантски кокошарник, в който кудкудякаха и кафяви, и пъстри кокошки. – Там отзад – посочи той с палец през рамо – имаме прасета и кошери. – Там – показа напред към няколко малки тухлени постройки – са занаятчийските работилници.

– Оо, веселба! – възкликна щастливо зеленокосата Пени.

Тайо отвори вратата на втората сграда. Посрещна ги шум от шевни машини.

Две млади жени и мъж седяха в далечния край на стаята и използваха машините да правят нещо като малки кесийки. Робин видя, че на по-близка маса други няколко души ги пълнят с вата и ги превръщат в малки издути костенурки. При отварянето работниците вдигнаха очи и се усмихнаха. Бяха седнали през един стол, тъй че всеки от новодошлите да е между двама членове на Църквата.

– Доведох Огнената група да служи – каза Тайо.

Дружелюбен на вид човек малко над четиресет се изправи с недовършена костенурка в ръка.

– Чудесно! – кимна той. – Сядайте всички.

Робин си намери място между много хубаво момиче, което приличаше на китайка и седеше малко по-отдалечено от масата, отколкото всички останали, поради напредналата си бременност и бяла жена на средна възраст с изцяло обръсната глава, по която едва бяха покарали къси бели косъмчета. Имаше морави торбички под очите, а ставите на ръцете ѝ бяха силно подути.

– Ще видя всички ви на вечеря – каза Тайо. Очите му се спряха на Робин, преди да затвори вратата.

– Добре дошли! – ведро поздрави ръководещият дейността и очите му обходиха новодошлите. – Изработваме тези предмети за улична продажба. Всички постъпления ще отидат за проекта ни „Домове за човечеството“. Както сигурно знаете…

Той заговори за статистиката по отношение на бездомните и за начините, по които Църквата се опитва да облекчи проблема, а Робин се възползва скришом да огледа помещението. Големи табели в рамки висяха по стените, всяка съдържаща кратко декларативно изречение: „Признавам вероятността“; „Призован съм за Служба“; „Живея, за да обичам и да давам“; „Аз съм господар на душата си“; „Живея отвъд чисто материалното“.

– …и с радост мога да кажа, че общежитията ни в Лондон прибраха почти хиляда души от улиците.

– Охо! – възкликна зеленокосата Пени.

– Всъщност имаме и човек, облагодетелствал се от този план – заяви началникът на работниците и посочи бременната китайка. – Ван била в много тежка ситуация, но открила нашето общежитие и сега е ценен член на семейството на Универсалната хуманитарна църква.

Ван кимна с усмивка.

– И така, ще откриете пълнеж и празни калъфчета до вас. След като напълните кутията си, връщате я при хората на шевните машини, които да зашият костенурките ни.

Робин извади нужното от кутията между себе си и Ван и се зае за работа.

– Как се казваш? – попита с приглушен глас жената с бръснатата глава до нея.

– Роуина – отвърна Робин.

– Аз съм Луиз – каза жената и Робин мигом си спомни, че майката на Кевин Пърбрайт се казва Луиз.

Зачуди се защо ли главата на Луиз беше обръсната. Във външния свят би предположила, че е минала през химиотерапия, но духовните вярвания на УХЦ правеха това твърде невероятно. Кожата на Луиз бе загрубяла и напукана; имаше вид, сякаш е прекарала по-голямата част от живота си на открито.