— Че то никога не е започвало — отвърна той и прокара ръка през косата си. — Най-неочаквано се появи днес, беше много притеснена и непрекъснато се извиняваше. Била в Прага и едва тази сутрин разбрала какво се е случило. Веднага пристигнала тук, облечена по този начин, сякаш е прочела какво се върти в перверзното ми съзнание.
Аз също се облегнах на вратата.
— Май те познава доста добре.
— Май наистина е така — каза той и сви рамене. — Да видим как ще се развият нещата. Тя знае, че Трей е важна част от живота ми, и се надявам и в бъдеще да остане така. Обаче Трей… Сигурен съм, че никак няма да му стане приятно.
Изпитвах съчувствие и към Кари, и към Трей. И на двамата щеше да им се наложи да направят много компромиси, ако искаха да изградят успешна връзка.
— Какво ще кажеш тази вечер да забравим за важните хора в живота ни и да изгледаме няколко филма? Донесла съм безалкохолно шампанско.
Той вдигна вежди.
— Какво му е хубавото на безалкохолното шампанско?
— Много добре знаеш, че не можеш да пиеш алкохол, докато вземаш лекарства — отвърнах сухо.
— Няма ли да ходиш на крав мага тази вечер?
— Не, ще наваксам утре. Иска ми се тази вечер да се отпусна и да прекарам известно време с теб. Искам да се опъна на дивана и да ям пица с китайски пръчици и китайска храна с пръсти.
— Ти си истински бунтовник, бебчо — засмя се Кари. — И определено си намери компания за вечерта.
Паркър се тръшна върху постелката и изпъшка, а аз изкрещях, въодушевена от успеха си.
— Да! — извиках и свих ръка в юмрук.
Да успееш да хвърлиш мъж с килограмите на Паркър си беше истински подвиг. Беше ми отнело доста дълго време да се науча да заставам в правилна равновесна позиция, за да мога да използвам тялото си като лост, може би по-дълго от необходимото, защото през последните няколко седмици ми беше трудно да се концентрирам.
В живота ми нямаше равновесие, когато отношенията ми с Гидиън не вървяха добре.
Паркър се разсмя и протегна ръка към мен. Хванах го над китката и му помогнах да се изправи.
— Добре — похвали ме той. — Много добре. Днес работиш на пълни обороти.
— Благодаря. Искаш ли да опитаме пак?
— Почини си десет минути и пийни малко вода — отвърна той. — Трябва да поговоря с Джеръми, преди да си тръгне.
Джеръми беше един от инструкторите, които работеха с Паркър, беше огромен и учениците трябваше буквално да се покатерят по него. В този момент не си представях, че някога ще мога да отблъсна нападател с неговите размери, но бях виждала някои съвсем дребни жени в групата да го правят.
Взех кърпата и бутилката с вода и се отправих към алуминиевите пейки, подредени край стената на залата. Пристъпих несигурно, когато видях един от детективите, които ме бяха посетили в апартамента ми. Детектив Шели Грейвс обаче не беше облечена като за работа. Носеше спортно горнище, подходящ анцуг и маратонки, а тъмната й къдрава коса беше вързана на опашка. Озовах се точно пред нея, тъй като тя тъкмо влизаше в залата, а скамейките се намираха близо до вратата. Опитах се да изглеждам напълно равнодушна, макар че изобщо не се чувствах така.
— Госпожице Трамел — поздрави ме тя. — Не очаквах да ви видя тук. Отдавна ли тренирате с Паркър?
— От около месец. Радвам се да ви видя, детектив Грейвс.
— Не, не се радвате — възрази тя и изкриви устни. — Поне за момента е така. Може би и след като си поговорим, отношението ви няма да се промени.
Намръщих се, чувствах се объркана от думите й. Поне едно нещо беше съвсем ясно:
— Не мога да разговарям с вас, без присъствието на адвоката си.
Тя разтвори широко ръце.
— В момента не съм на работа. Но така или иначе не очаквам от вас да кажете каквото и да било. Аз ще говоря.
Грейвс посочи с ръка скамейките и аз неохотно седнах. Имах много добро основание да се държа предпазливо.
— Какво ще кажете да се преместим малко по-високо? — предложи тя и се изкачи на най-високата скамейка.
Изправих се и я последвах.
След като се настанихме, тя се облегна на коленете си и се загледа в хората, които тренираха под нас.
— Вечер тук е съвсем различно. Аз обикновено идвам на следобедните тренировки. Обещах си, че ще поговоря с вас, ако някога се срещнем, когато не съм на работа. Мислех, че вероятността това да се случи, е почти нулева. И изведнъж, ето ви тук, направо не повярвах на очите си. Сигурно е знак на съдбата.
Никак не повярвах на последното, което каза.
— Не ми приличате на човек, който вярва в знаци на съдбата.
— Права сте, но този случай е изключение.
За момент сви устни, като че ли разсъждаваше усилено върху нещо. След това се обърна към мен и ме погледна.
— Мисля, че вашият приятел е убил Нейтън Баркър.
Замрях, не можех да си поема въздух.
— Никога няма да успея да го докажа — каза тя мрачно. — Той е прекалено умен. И изпипва нещата докрай. Цялото убийство е било замислено много внимателно. В момента, в който Гидиън Крос е решил да убие Нейтън Баркър, е организирал всичко изключително прецизно.
Не можех да преценя дали трябва да остана, или да си тръгна — какви ще бъдат последиците от всяко мое решение. А тя използва нерешителността ми и продължи да говори.
