Небето плачеше вместо него. Дъждът плющеше и блъскаше ядно по стъклото, а от асфалта се вдигаше пара.
Обгърнах главата му с ръце и допрях мокрото си лице до неговото.
— Спокойно, миличък. Разбирам те. Знам как злорадстват след това. Познавам срама, объркването и вината, които изпитваш. Не си виновен ти. Не си го искал. Не си се наслаждавал.
— В началото го оставях да ме опипва — прошепна той. — Казваше, че всичко било заради възрастта ми… заради хормоните. Трябвало да мастурбирам, за да съм по-спокоен. За да не изпитвам яд през цялото време. Започна да ме опипва, като ми казваше, че ще ми покаже как да го правя. Че не го правя както трябва…
— Гидиън, недей.
Отдръпнах се назад и го погледнах, представих си как са се развили нещата след това, всичко, което е било казано и направено, за да изглежда така, че Гидиън е бил инициатор на собственото си изнасилване.
— Ти си бил само едно дете в ръцете на възрастен, който много добре е знаел как да те манипулира. Те винаги искат да ни изкарат виновни, за да спасят самите себе си от отговорността за престъпленията, които са извършили, но това не е вярно. — Очите му бяха огромни и тъмни, лицето му — съвсем бледо. Докоснах устни до неговите, вкусвайки сълзите си. — Обичам те. И ти вярвам. И нищо от това, което се е случило, не е било по твоя вина.
Гидиън зарови ръце в косата ми, задържа ме на едно място и обхвана устните ми в отчаяна целувка.
— Не ме изоставяй.
— Да те изоставя ли? Че аз ще се омъжа за теб.
Той пое дълбоко дъх. След това ме придърпа към себе си и плъзна ръце по гърба ми. Нетърпеливото почукване по стъклото ме накара да подскоча стреснато.
Една полицайка, облечена в дъждобран, ни гледаше през предното стъкло и се мръщеше под козирката на фуражката си.
— Имате трийсет секунди да изчезнете оттук или ще обвиня и двама ви в непристойно поведение.
Изчервена и засрамена, аз тромаво се изтърколих обратно на мястото си. Гидиън изчака да закопчая колана и запали двигателя. Докосна с пръсти челото си, за да поздрави полицайката и колата се вля в оживения трафик.
Протегна се, взе ръката ми в своята, допря с устни върха на пръстите ми и ги целуна.
— Обичам те.
Замръзнах на мястото си, сърцето ми биеше като лудо.
Той вплете пръсти в моите и придърпа ръката ми върху бедрото си. Чистачките се движеха по стъклото бавно и ритмично, сякаш се подиграваха на препускащия ми пулс. Преглътнах трудно и прошепнах:
— Повтори го.
Той намали, защото наближавахме светофар. Обърна се към мен и ме погледна. Изглеждаше уморен, сякаш обичайната му кипяща енергия беше изчерпана и той беше достигнал до своя предел. В очите му обаче грееше топлота, а в усмивката му се таеше надежда и любов.
— Обичам те. Все още мисля, че това не са най-правилните думи, но знам, че искаш да ги чуеш.
— Имам нужда да ги чуя — съгласих се тихо.
— Стига да можеш да разбереш разликата. — Светофарът се смени и ние продължихме нататък. — Хората преодоляват любовта. Могат да живеят без нея, да продължат напред. Човек може да изгуби любовта и да я открие отново. Но с мен това не може да се случи. Няма да оцелея без теб, Ева.
Затаих дъх, когато той се обърна към мен и видях изражението му.
— Обсебен съм от теб, ангелче. Пристрастен съм към теб. Ти си всичко, което някога съм искал и от което съм се нуждаел, всичко, за което съм мечтал. Ти си всичко. Живея и дишам чрез теб. За теб.
Поставих и другата си длан върху сплетените ни ръце.
— Там, навън, има толкова много за теб. Ти просто още не знаеш.
— Нямам нужда от нищо друго. Всяка сутрин ставам от леглото и се изправям срещу света, защото знам, че ти съществуваш.
Той зави и спря пред „Кросфайър“ точно зад бентлито. Угаси мотора, разкопча колана си и пое дълбоко дъх.
— Заради теб светът придобива значение, каквото досега не е имал за мен. Сега имам свое място в него, при теб.
Изведнъж ми стана ясно защо беше работил толкова усилено, защо толкова млад бе успял да натрупа такова безумно богатство. През цялото време се е опитвал да намери свое място под слънцето, да престане да е аутсайдер.
Пръстите му се плъзнаха по бузата ми. Този жест ми беше липсвал толкова, че сърцето ми прокърви, когато го усетих.
— Кога ще се върнеш при мен? — попитах тихо.
— Веднага щом мога — отвърна той, наведе се и притисна устни в моите. — Чакай.
Когато се върнах на бюрото си, видях, че Кристофър ми е оставил съобщение на гласовата поща. За момент се поколебах дали да продължа да търся истината. Кристофър беше човек, когото не исках да допускам по-дълбоко в живота си.
Но изражението на Гидиън, докато ми разказваше за миналото си, все още ме преследваше. Преследваше ме дрезгавият му глас, изпълнен с болка и срам.
Усещах болката му като своя собствена.
В крайна сметка нямах друг избор. Обадих се на Кристофър и го поканих да излезем на обяд.
— Обяд с красива жена? — Усещах, че се усмихва, докато го казва. — Разбира се.
— Можем да го направим по всяко време, когато си свободен тази седмица.
— Какво ще кажеш за днес? — предложи той. — От време на време ми се прияждат вкуснотиите от онова бистро, в което ме заведе.
