— Да, отчасти. Но по-важната причина е, че аз самата имах много проблеми. Сега може и да не е толкова очевидно, колкото беше по онова време, но той знае, че не съм идеална.
— И аз не съм. Та кой е идеален?
— Той смята, че ти си по-добър от него, че заслужаваш нещо по-добро — засмях се и продължих. — Що се отнася до мен… ами, сигурна съм, че някаква част от него смята, че го заслужавам. Че двамата се заслужаваме един друг.
— Откачено копеле — измърмори Трей.
— Такъв е — съгласих се. — И затова го обичаме. Искаш ли да отидеш да го видиш? Или предпочиташ да се върнеш вкъщи и да обмислиш всичко?
— Не, искам да го видя. — Трей отново рамене и вдигна високо брадичка. — Не ме интересува каква е причината да е тук. Искам да съм до него, докато премине през това.
— Радвам се да го чуя. — Хванах го за ръка и го поведох към стаята на Кари.
Когато влязохме, чухме развълнувания момичешки смях на майка ми. Беше седнала на ръба на леглото, Кари я гледаше с обожание и й се усмихваше. Тя беше точно толкова негова майка, колкото и моя, и той истински я обичаше. Собствената му майка го беше мразила, беше го малтретирала и беше позволявала и на други да го малтретират.
Той погледна към нас и гърдите ми се стегнаха от емоциите, които се изписаха върху лицето му. Чух как Трей ахна, когато видя в какво състояние е Кари. Ядосах се на себе си, че не го бях предупредила да не допуска грешката да се разплаче, както бях направила аз.
Трей се изкашля.
— Ти си истинска кралица на драмата — каза той с обич в гласа. — Ако искаше цветя, трябваше направо да си го кажеш, а не да прибягваш до такива крайни мерки.
— Които очевидно са безрезултатни. — Кари влезе в тона му, полагайки очевидни усилия да се стегне. — Не виждам никакви цветя.
— А аз виждам в изобилие — отвърна Трей, оглеждайки бързо букетите в стаята, и после отново насочи вниманието си към Кари. — Просто исках да видя конкуренцията, за да знам с какво се състезавам.
Нямаше начин да се пропусне двойствения смисъл, вложен в това изречение. Майка ми стана от леглото. Наведе се и целуна Кари по бузата.
— Ще заведа Ева на закуска. Ще се върнем след час.
— Само секунда, момчета — казах аз, минавайки покрай леглото, — и веднага ви се махам от главите.
Извадих телефона и зарядното от чантата и го включих в един контакт до прозореца.
Веднага щом екранът светна, изпратих съобщения на Шона и на баща ми, в които казвах просто: „Ще ти се обадя по-късно“. След това изключих звука на телефона и го оставих на перваза.
— Готова ли си? — попита мама.
— Напълно.
Във вторник сутринта станах още преди изгрев-слънце, оставих бележка на Кари, така че да може да я види веднага щом се събуди, взех такси и се отправих към къщи. Изкъпах се, облякох се, направих си кафе и се опитах да се отърва от мисълта, че нещо не е наред. Бях под силен стрес и недоспала, а това винаги предизвикваше леки пристъпи на депресия.
Повтарях си, че няма нищо общо с Гидиън, но стегнатият възел в стомаха ми казваше съвсем друго.
Погледнах часовника и видях, че минава осем. Трябваше да тръгна скоро, защото Гидиън нито се беше обадил, нито ми беше изпратил съобщение, че ще дойде да ме вземе. Бяха минали почти двадесет и четири часа, откакто го видях за последно. Дори не бяхме разговаряли истински. Чуването ни по телефона снощи бе съвсем кратко. Прекъснах нещо важно и той едва успя да ми каже „здравей“ и „довиждане“.
Знаех, че е много зает. Знаех, че не трябва да му се сърдя, че плаща за времето през уикенда с извънредна работа сега. Освен това беше направил много, за да ми помогне в ситуацията около Кари, повече, отколкото можех да очаквам. Проблемът да се справя с чувствата си бе изцяло мой.
Изпих кафето, изплакнах чашата, грабнах чантата си и излязох. Обточената с дървета улица, на която живеех, беше тиха и спокойна, но останалата част от Ню Йорк вече беше будна и пулсираше на пълни обороти. Елегантни дами в бизнес облекла и мъже в костюми напразно се опитваха да спрат профучаващите таксита, преди да решат да се задоволят с претъпканите автобуси или пък с метрото. Сергиите за цветя искряха с великолепните си цветове, които сутрин винаги успяваха да ме развеселят точно толкова успешно, колкото и миризмата, идваща откъм близката пекарна, която в този час беше претъпкана с купувачи.
Бях изминала известно разстояние по Бродуей, когато телефонът ми иззвъня.
Вълнението, което усетих, когато видях, че е Гидиън, ме накара да ускоря крачка.
— Здравей, страннико!
— Къде си, по дяволите? — сопна се той.
Полазиха ме тръпки и въодушевлението ми се изпари.
— На път за работа.
— Защо? — обърна се той към някого и след това ме попита: — В такси ли си?
— Не, отивам пеша. Господи! Да не си се събудил с дупето нагоре?
— Трябваше да изчакаш да те вземат.
— Ти не се обади, а аз не исках да закъснея, след като вчера отсъствах от работа.
— Можеше ти да ми се обадиш, вместо просто да тръгнеш. — Гласът му беше тих и пълен с гняв.
Аз също се ядосах.
— Последния път, когато ти се обадих, беше толкова зает, че ми отдели не повече от минута.
