— Трябва да се погрижа за някои неща, Ева, остави ме на мира.
— Разбира се. Мога да го направя още сега.
Затворих телефона и го пуснах в чантата си. Той започна да звъни почти веднага, но не му обърнах никакво внимание, кръвта ми кипеше от яд. След няколко минути бентлито спря до мен, но аз продължих да вървя. Колата ме последва, а шофьорският прозорец се отвори. Ангъс се наведе към мен.
— Госпожице Трамел, моля ви.
Спрях и го погледнах.
— Сам ли си?
— Да.
Качих се в колата с въздишка. Телефонът ми продължаваше да звъни, протегнах се и изключих звука му. Една пряка по-надолу чух гласа на Гидиън, който идваше откъм високоговорителите в колата.
— При теб ли е?
— Да, сър — отговори Ангъс.
След това връзката прекъсна.
— Какво го е прихванало тази сутрин? — попитах и погледнах Ангъс в огледалото за обратно виждане.
— Много неща са му се струпали на главата.
Каквото и да беше, очевидно не бе свързано с мен. Не можех да повярвам, че се държи като идиот. И предишната вечер беше рязък по телефона, но не и груб. Секунди след като пристигнах в офиса, Марк дойде до бюрото ми.
— Съжалявам за случилото се със съквартиранта ти — каза той и остави чаша кафе пред мен. — Ще се оправи ли?
— Рано или късно. Кари е силен, ще се справи.
Пуснах нещата си в най-долното чекмедже на бюрото и с благодарност приех димящата чаша кафе.
— Благодаря за кафето. Както и за вчера.
Топлите му очи излъчваха съчувствие.
— Изненадан съм, че днес си на работа.
— Имам нужда от работата си. — Успях да се усмихна, макар че бях притеснена. Нищо в моя свят не беше наред, когато отношенията ми с Гидиън не вървяха. — Ще ми кажеш ли какво пропуснах вчера?
Сутринта мина бързо. От миналата седмица имах списък със задачи, които трябваше да свърша, а до единадесет и половина Марк трябваше да подаде оферта на една компания за рекламни материали. По това време вече се бях върнала към обичайното си настроение и бях готова да забравя поведението на Гидиън от тази сутрин. Зачудих се дали не е имал поредния кошмар и не е спал добре. Реших да му се обадя, след като мине обедната почивка, за всеки случай.
След това обаче си отворих пощата.
Бях получила поредния имейл от абонамента си в Google за новини, съдържащи името на Гидиън. Отворих имейла с надеждата, че мога да получа някаква представа върху какво работи в момента. Думите
Кликнах на първия линк и попаднах на клюкарски блог със снимки на Гидиън и Корин по време на вечеря в „Табло уан“. Бяха седнали до прозорците, близо един до друг, а тя беше сложила ръка върху неговата. Той беше облечен в същия костюм, с който дойде в болницата, но в отчаянието си все пак реших да проверя датата с надеждата, че снимките са стари. Не бяха.
Дланите ми започнаха да се потят. Продължих да се самонаказвам, кликнах на всички линкове и разгледах всяка снимка, която успях да открия. На някои от тях се усмихваше, изглеждаше удивително спокоен за човек, чието гадже е в болницата при пребития си най-добър приятел. Идваше ми да повърна. Или да се разкрещя. Или да нахлуя в кабинета на Гидиън и да го попитам какво, по дяволите, става.
Беше ме отрязал, когато му звъннах, за да излезе на вечеря с бившата си годеница.
Подскочих, когато телефонът на бюрото ми иззвъня. Вдигнах го и отговорих механично:
— Кабинетът на Марк Герити, на телефона е Ева Трамел.
— Ева — беше Мегуми от рецепцията, звучеше весело, както обикновено, — един човек долу пита за теб, казва се Брет Клайн.
Останах безмълвна за известно време, трескавият ми мозък се опитваше да обработи информацията. Препратих на Гидиън имейла с линковете, за да разбере, че вече знам. След това отговорих:
— Слизам веднага.
Видях Брет във фоайето в момента, в който минах покрай охраната. Беше облечен в черни дънки и фланелка „Сикс-Найнтс“. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, но изрусените крайчета на стърчащата коса и страхотното му тяло привличаха погледите. Брет беше висок и мускулест, по-мускулест от Гидиън, който беше релефен, без да има маса.
Когато видя, че наближавам, Брет извади ръце от джобовете и изправи гърба си.
— Хей! Виж се само!
Погледнах роклята си с къси падащи ръкави и ефектен набор и си помислих, че никога не ме е виждал облечена по този начин.
— Учудвам се, че все още си в града.
Бях още по-учудена от това, че ме е потърсил, но не го казах на глас.
— През уикенда свирихме на Джоунс бийч, а снощи бяхме в Медоуландс. Оставих момчетата, защото исках да те видя, преди да тръгнем на юг. Потърсих те в интернет, открих къде работиш и ето ме тук.
„Добрият стар Google“, помислих си иронично.
— Толкова се радвам, че нещата ви са потръгнали. Имаш ли време за един бърз обяд?
— Да.
