— О-о! И само затова са могли да те спипат?
— Да. Бях изрекъл на камилата тайната и тя разви такава бързина, че не ми бе възможно да спра пред пропастта.
— И тия мискини точно тогава са били долу!
— Вероятно са избрали мястото заради самите себе си. Наистина не знам дали им е било известно от по-рано.
— Те също ще се сгромолят, и то от Моста на смъртта в Ел Халак, Бездната на гибелта. Защото се разбира от само себе си, че отсега нататък ние ще упражняваме само най-голяма строгост. Кръв за кръв, живот за живот! Така, както лежат тези тук, ще бъдат застреляни и те, а после ние, петдесетимата, ще потърсим останалите, та ако ще да броят хиляда. Няма да си отдъхна, докато за всеки убит войник не проснем поне по неколцина мъртви на земята.
Сега пристигнаха хаддедихните, по чиито камили си личеше, че са били подтиквани към най-голяма бързина. Най-изпотени бяха двете, които носеха тахтиревана. Тази езда бе коствала голямо напрежение на Ханнех.
Гледката на труповете направи на жената по-различно впечатление, отколкото на суровите мъже. Все пак едва ли имаше някой от тях, който да не е почувствал желание за разплата.
Хаддедихните слязоха и насядаха в кръг около пленниците, за да чуят разказа им. Тези едва смееха да направят някое движение, а за говорене не можеше и дума да става. Мюнеджията също беше смълчан. Седеше изправен и със затворени очи като безжизнена статуя. След вълнението отпреди малко отново беше изпаднал в своята вглъбеност.
Преди да започна доклада си, изпратих един хаддедихн горе на височината да застане на пост. Понеже тя се издигаше над другите дюни, щеше да има далечен поглед и да забележи навреме всяко приближаване, за да не бъдем изненадани. Вярно, сега нямаше причина да смятаме сигурността си за застрашена, но трябваше да приемем, че главното отделение на бени кхалид се намира при западната верига от хълмове, близо до които бяхме обърнали назад. Беше напълно възможно да са ни наблюдавали. Техният шейх беше яздил с един малък отряд на север и тъй като ние също бяхме поели в тази посока, можеха да си помислят, че сме го направили с намерение да го последваме. Следователно те знаеха, че го заплашва опасност от наша страна, и щеше да е непростимо нехайство, ако не изпратеха след нас едно достатъчно силно отделение. А ако го бяха направили, взетата от нас предпазна мярка не беше излишна, толкова повече че не знаехме накъде са яздили по-голямата част от придружителите на шейха. Те се бяха отдалечили още преди моето пристигане, докато другите бяха отпратени от него едва след нападението над меканците.
Моят разказ предизвикваше многообразни възгласи на одобрение, удивление и отвращение. Възмущението срещу убийците нарастваше все повече и когато свърших, честните хаддедихни едва се въздържаха от незабавно насилие.
Докато гласовете на възбудените хора звучаха разбъркано един през друг, се случи нещо толкова неочаквано и необикновено, че и днес, след толкова години, го виждам така ясно пред себе си, сякаш се е случило едва преди няколко минути. Гълчавата беше прекъсната от висок, пронизителен крясък. Беше го надала Ханнех. Тя седеше с обезкървени страни и широко разтворени очи и сочеше с ръка натам, накъдето бе отправен втренченият й поглед. Ние също погледнахме нататък. Разнесоха се няколко крясъка на ужас, после настъпи дълбока тишина.
Онова, което видяхме, бе просто немислимо. Кхутаб ага, когото смятахме за мъртъв, беше станал и идваше към нас с бавни, залитащи крачки. Трябваше, разбира се, да си кажем, че това ставаше по естествен начин, че неговата смърт е била заблуждение. Все пак мнозина не можеха да потиснат чувството на ужас. Всички останахме седнали, толкова голямо бе влиянието на оживелия от разстрела ага върху двигателните ни нерви.
С бледо лице той приближаваше крачка по крачка. От време на време вдигаше глава, отваряше уста и се улавяше за сърцето, сякаш дишането му беше трудно. И на всяка стъпка залиташе като дете, което още не се е научило да ходи добре. Скочих да го подкрепя. Но той вдигна ръка, махна в знак на отказ и каза:
— Остани…! Аз… идвам… при… теб…! Искам… да седна… до… теб!
Гласът беше дълбок и глух. Останах прав, докато агата стигна до мен и се наведе да седне. Изгуби равновесие и щеше да падне по лице, ако не бях го задържал. После с моя помощ се добра до земята и аз седнах до него. Никой не бе казал дума и всички продължавахме да мълчим. Имах много въпроси на езика, но ги сдържах, защото видях, че персиецът не желае да бъде заговарян. В него имаше нещо чуждо, нещо неземно, което потискаше любопитството и предупреждаваше за мълчание. Когато говореше, се движеха само устните, мимиката изглеждаше застинала. И очите му не бяха същите като преди, имаха изглед, сякаш погледът е умъртвял от ужас.
Потърсих мястото, където куршумът бе проникнал. Дупката се намираше в областта на сърцето. При това положение Кхутаб ага трябваше да е мъртъв. Облеклото беше окървавено, но като че вече не изтичаше и капка. Сега той обърна лице към мен и каза с беззвучен глас:
