— В това не съм се съмнявал нито секунда. Та нали те познавам, Гхани, от по-рано. Вие дойдохте при нас при кладенеца. Бяхте мои гости и ние изпълнихме спрямо вас нещо повече от дълга си. Дори живота си рискувахме неколкократно в двубоите, които предизвикахме заради вас. Но с това трябваше да се приключи. Когато бяхме принудени да се махнем от кладенеца, аз обясних, че се налага да се разделим. Вие се възпротивихте да си вървите. Тогава ви казах, че не мога вече да гледам на вас като на свои гости. Но въпреки това вие останахте. Когато тръгнахме да яздим насам, ви заповядах да останете. Вие не се подчинихте, а поехте подире ни. Трябваше да ви изтърпим, защото иначе щяхте да отидете при враговете ни и да издадете, че се каним да издебнем персиеца. Значи не яздихте с нас като мои приятели, а като нахални паразити, от които човек се освобождава, когато сметне, че са станали твърде досадни. И аз сега ще сторя именно това. Що се касае до Канс ел Адха, работата за вас беше уредена чрез двубоите. То не ви принадлежеше, защото го бяхте откраднали, и бе присъдено на законния собственик. Ако искахте да имате съкровището отново, можехте да го задигнете втори път, срещу което не би следвало да имам нещо против. Това си беше само ваша работа и трябваше само да се отделите от нас. Аз също имах правото да го пипна. Предприех начинанието и уловът успя. Сега вие сте наред да нямате нищо против. Вместо това виждам, че се стремите да ми отнемете добре заслуженото възнаграждение. Въпреки цялата си окаяност сте достатъчно дръзки да ми го оспорите. За моята доброта се отплащате с враждебност, за гостоприемството ми — с неблагодарност, значи моят дълг за самосъхранение ми повелява да се подсигуря срещу вас. Тъй като нито чрез доброта, нито чрез сериозна забележка мога да се освободя от вас, налага се да прибегна към друго средство. Като ви покажа пътя за напускане на земята, ще отърва човечеството от неколцина мошеници, способни и на най-грозното престъпление.
Това бе определено странен извод, залегнал в основата на цялата тази дълга реч. Внезапността, с която шейхът разбули своята враждебност, ли бе виновна, или страхът от заплашителния куршум, накратко казано, никой не обели дума за отговор. Също мюнеджията, който преди малко не бе повален от бедуините, остана смълчан. Неговите сияйни сини очи бяха широко отворени, а лицето му из един път сякаш беше окаменяло — нито един мускул не трепваше, нито един косъм от брадата му не помръдваше. Беше чул признанието на своя „благодетел“ и всичко, казано от шейха, така че трябваше да е наясно как стоят нещата с Канс ел Адха. Докато бях отправил поглед към слепеца, видях, че вцепенеността на неговите черти изчезна. Той се изправи, много бавно, като човек, който се пробужда към действителността от дълбок сън.
— Мога ли да говоря? — попита.
— Ти?… Да — отвърна шейхът.
— Чух всичко, което ти каза. Моля те в името на Аллах и всичко свято за теб, да ми кажеш истината. Вярно ли е, че моите спътници са откраднали Канс ел Адха от Мешхед Али?
— Да.
— Застреляният персиец е имал право?
— Пълно право!
— С тези думи ми причиняваш най-голямата болка, която може да има на земята. Значи Гхани е не само крадец, но и убиец?
— И двете. Изобщо ако си смятал тоя твой „закрилник“, дето толкова често се хвали с оказаните ти благодеяния, за добър човек, то това може да бъде извинено единствено с твоята слепота. На него, не на ефендито, подхождат думите, които запрати в лицето на този, че бил крайно опасен звяр, от който човечеството трябва да бъде избавено.
— Значи ефендито не е излъгал?
— Не. Той се отнасяше непонятно добродушно с вас. Някой друг на негово място щеше да ви избие без милост.
— О, Аллах! Той ме спаси от гроба! Дари ме с любов и милосърдие! А аз, аз, аз му се изплюх в лицето! Какъв грях, каква неблагодарност!
Той плесна ръце и имаше вид, сякаш му иде да потъне в земята от срам. Тавил бен Шахид отвърна:
— Ако беше заплюл мен, щях да те размажа.
— Какво самообладание, какво благородство от негова страна! Тук ли е той?
— Да. Лежи там само на пет крачки от теб.
— Видял е всичко, което се случи тук? И слуша всичко, което сега казвам?
— Разбира се! Погледът му е отправен към теб.
— Аллах да се смили над мен! Какво сторих, какво сторих!
След този възклик старецът се свлече, опря лакти на подвитите колене и скри лице в шепи. Сега можех да се радвам на снизхождението, което бях проявил към него. Беше получил правилния отговор на своята агресия към мен без моя намеса. Има една справедливост, която стои високо над човешката и бди с неумолима строгост за спазването на великия всемирен етичен закон на Всесправедливия — от прегрешението да се развие и наказанието. Нито един човешки закон не е способен да постигне такова съчетание на вина и изкупление.
