— Това отново е земята, чувствам го. Сега ме отведи обратно до мястото, откъдето ме взе!
Ясновидецът започна да се спуска по скалите, без да се грижи за нас. Това ставаше по същия необясним начин, по който бе воден нагоре. Никъде не спря и въпреки това слезе, без да се подхлъзне.
Долу тръгнахме тихо след него. Той измина същия път, по който бяхме дошли, без дори веднъж да се поколебае. А когато стигнахме целта си, седна на мястото, на което беше седял.
— Благодаря ти, Бен Нур, просветли придружителю на моята душа! — каза полугласно.
После облегна гръб на скалата и след късо време чухме тихи, равномерно дишане. Беше заспал.
Кара бен Халеф беше буден, но не се осмели да ни пита къде сме били. Най-напред и ние запазихме безмълвие, защото онова, което бяхме видели и чули, бе ангажирало нашите мисли и чувства. Аз прехвърлих целия си живот, дано намеря в него някакво указание за обяснението на тази странна нощна сцена, но напразно.
Разбира се, добре знаех, че за така наречените „първобитни народи“ е присъща склонността към тайнственото, за която думата „суеверие“ не е подходяща. Непривлекателната, често мизерна храна, толкова благоприятно развиваща фантазията в пустиня или савана, недостижимият за знанието магичен сумрак на девствената гора, това са предпоставки, които, свързани с унаследените душевни заложби, определено са в състояние да направят човека по-възприемчив за онова, което познатата сентенция квалифицира като намиращо се „между небето и земята“. Оттук и богатата съкровищница от приказки на Ориента и настройката на степните и пустинните народи към свръхестественото. Човек няма да повярва с каква богата градивна сила е надарен в това отношение бедуинът. Колкото по-малко живи същества населяват огромните пространства на неговата родина, толкова по-творческа е неговата сила на въображението. Тя замества пребогато с нереални обитатели липсващите в действителност и на края той самият вече не знае къде престава реалността и къде започва измислицата. Така е и при североамериканските индианци. Те също притежават богата фантазия, но им липсва слънцето на юга, а неумолимостта на трагичната им съдба вдълбочава сенките, в които се движат техните образи. Човек пристъпва в едно много сериозно царство, когато край догарящия лагерен огън някой стар индианец започне да разказва какво са видели отдавна умрели войни в спящата прерия, в дебрите на планините, дълбочините на каньоните и сред исполинските стволове на девствената гора. Това не са приказки като тези на Ориента, а разкази за възкръсващи нощем мъртъвци, загинали от кървавото предопределение на тяхната раса, но не могат да намерят покой, защото смъртта продължава върху гробовете им своя танц. Винету, най-трезво мислещият, най-прозорливият от всички червени мъже определено не беше фантазьор, но от време на време, когато лежахме един до друг в нощната тъма, се случваше да вдигне ръка и да помаха наоколо за поздрав. Когато веднъж го попитах защо го прави, той отвърна: „Нека белият ми брат не пита! Ние сме закриляни, това е достатъчно.“
А преди да го улучи смъртоносният куршум, беше обхванат от едно предчувствие за смъртта, което за съжаление се изпълни.108
Казвам „предчувствие“, защото той не го изрече ясно. Сещам се по-нататък за една вечер, когато седяхме високо горе в самотата на Пушечния каньон и разменяхме сериозни мисли. Докоснахме също свръхсетивното и аз бях споменал молитвата. Той каза:
„Да, великият, добър Маниту изисква хората да говорят с него, защото всяко дете трябва да приказва със своя баща. Когато човек е в опасност и го помоли за помощ, той изпраща долу своите воини да се бият за него. Моят приятел Шарли нарича тези приятели ангели, аз им казвам воини, защото животът е само битка. Ти понякога също не казваш ангел, а ангел-пазител. Но аз знам, че при мен са повече, когато ми е необходима подкрепата им.“
„Откъде го знаеш?“ — попитах.
„Когато ги виждам, аз ги поздравявам, значи го знам. Защото онова, което човек вижда, е определено. Ще знам също кога ще умра, те ще ми го кажат.“
„Винету!“ — подскочих изумено, понеже знаех, че говори сериозно. Той много рядко се шегуваше, а с такива неща — никога.
„Да, ще ми го кажат — заяви. — Ти навярно често си се учудвал, че в мигове на опасност съм извършвал нещо неочаквано, което сякаш е нямало причина и въпреки това ни е спасявало. Ти пишеш за моята интелигентност, но аз само постъпвам според волята на тези, които наричаш ангели-хранители. Може би ще дойде време да ти кажа повече за тях. Сега аз самият трябва още да уча, защото не е лесно да ги разбереш, и аз все още често се заблуждавам. Всеки човек може да долавя какво му казва Маниту чрез ангелите, ако се вслушва повече в себе си и техните гласове и се старае да не ги натъжава, като върши зло.“
