За този разговор се сетих сега при Бир Хилу. Заблуждавал ли се бе Винету? Тези „войни на великия, добър Маниту“ образи и творения на неговата фантазия ли бяха? Това едва ли можех да допусна при неговата силна дарба за наблюдателност. Но дори и да дарях с пълна вяра думите му, то това не ми даваше никакво обяснение за хода на днешното събитие, което можеше да е говорене насън или даже раздвоение на личността на мюнеджията.
Също по време на дълбокомислените приказки на моята стара, достопочтена Марах Дуримех109 понякога бе изпадала някоя дума, сочеща извън Отсамното, но никоя, за която бих могъл да се заловя сега. Напълно естествено за мен преди всичко бе важен въпросът каква позиция да заема като християнин за това, което бях чул и видял. В казаното от Бен Нур всъщност не можех да открия нищо, което да окачествя като враждебно на вярата. Всичко се отнасяше само до смъртния час, не за самото Небе. Опасение ми внушаваха не неговите думи, а самият той. И ако си имахме работа с нервно болен или лунатик, то това бе чисто медицински, не теологичен проблем.
Вярно, онзи час там при скалите ми бе оказал необичайно въздействие. Предните събития, личността на слепеца, неговият завладяващ начин на изразяване — всичко това имаше траен ефект. Тоя Бен Нур, тоя Син на светлината май не беше съновидение!
Така бях потънал в мисли, че трудно дойдох на себе си, когато след доста време Халеф попита:
— Сихди, и ти ли се чувстваш като мен? Искам да заспя, но не мога. Онова, което чух, се превръща в дело, думите се преобразяват във фигури. Аз стоя при Портата на Отвъдното посред смъртния час, и виждам край мен да се точат дружини от блажени и неблажени към Ел Мизан, Везните на справедливостта. Оттук насетне ще се моля горещо да не бъда един ден причислен към тези, които се сгромолясват в Провалата на гибелта! Наистина ти казвам, Бен Нур направи от мен друг човек!
Говореше със свещен плам и със същия патос последваха думите на баш насир:
— Да, ефенди, аз изразявам съгласие с хаджи Халеф. Какъв грешен и безполезен човек съм бил само! Колко много думи на Бен Нур звучаха така, сякаш бяха изречени точно за мен! Чуй какво ще ти кажа!
— Говори! — отвърнах.
— Любовта ме плени, грабна ме дълбоко. Благост, милосърдие, помирение и опрощаване! Хвана ме страх до небето. Достраша ме от Ел Мизан, Везните на справедливостта. Ние осъдихме меканците на бастонада, но ако зависи от мен, няма да получат и един удар. Опазил Аллах! Тая бастонада ще ми бъде зачетена Отвъд! Ти сигурно ще си съгласен, но какво ли ще рече хаджи Халеф Омар?
Бях напрегнат за отговора на моя мил дребен Халеф. Той, който бе привързан с такава любов към своя курбач и рядко пропускаше възможност да го раздвижи, заяви:
— И аз съм на същото мнение. Няма да карам да ги налагат. Нека си продължат безнаказано пътя към Мека и после нагоре към Моста на правосъдието. Аз няма да ги съдя! Прав ли съм, сихди?
— И да, и не. Неправоспособният не бива да съди. Но съдията представлява закона и трябва да произнесе присъдата според неговите предписания. Онези строги Везни на справедливостта не изискват злодеят да остане ненаказан. Но понеже си получихме обратно откраднатото и Кхутаб ага е съдия и представител на Канс ел Адха, то аз също съм на мнение, че можем да опростим на крадците заслуженото наказание. Впрочем те и бездруго нямаше да го получат в пълна мяра, както го бяхте замислили.
— Какво чувам? Значи ти пак си имал на ума си твоето човеколюбие?
— Този път не толкова то, а благоразумието си каза думата. В Мека ние навярно пак ще се срещнем с тези хора и аз сметнах, че не бива да повишаваме желанието им за отмъщение до най-висока степен. Ето защо се радвам, че двамата изцяло се отказвате от наказанието. Ако у тях все още има някоя добра жилка, тази добрина ще допринесе за поправянето им, в противен случай ще сте постъпили според волята на Вечната любов.
— Това е вярно! Сихди, имам една молба и се надявам да я изпълниш.
— Каква?
— Нали знаеш, че между теб и мен бе уговорена думата „кутуб“?
— Зная, разбира се.
— Аз желая да се прибави още една — Ел Мизан, Везните.
— Защо?
— Кутуб се отнася само за говоренето, но аз искам да бъда предупреждаван и по отношение това, което върша. Според мен делото тежи повече от словото и значи второто предупреждение е по-необходимо от първото. Знаеш, че не познавам страха, но днес опознах нещо повече от страх — ужаса. Когато едно след друго идваха множество самодоволни умиращи с пряпорци отпред и Бен Нур отново и отново казваше, че на всички е отредена бездната, ме облада ужас, за който няма думи. Сихди, аз не искам един ден пред мен да бъде носен такъв горд байрак, а да вървя със смирение към везните, защото си запаметих думите, че на смирените Аллах дава милост. Затова те моля, когато някой път в гнева си стана високомерен и горд, когато изобщо се каня да извърша нещо, което е против оповестената ни днес любов, извикай ми бързо „Ел Мизан“. Тогава ще видиш, че веднага ще дойда на себе си, за да въздам бастонадата на моя гняв.
— Ще бъдеш ли така добър да го сториш?
