— С най-голямо удоволствие.
— И аз бих искал да имам до мене един такъв предупредител, ефенди! — каза персиецът — Досега аз обичах само себе си. Но от днес това ще се промени. Кажи, ефенди, говори ли и вашето християнство за любовта?
— Само за нея — натъртих аз.
— Само? Наистина ли? Но при християните, които досега съм срещал аз не съм я намирал!
— Сега ще ти кажа една от нашите сури. Слушай!
Започнах тринадесета глава от първото писмо на апостол Павел до коринтяните. Той ме слушаше с молитвена вдълбоченост и когато свърших, извика:
— Все едно Бен Нур е знаел също като теб тази сура наизуст. Какво чудо! Той говореше все по тези прекрасни думи, а пък нашият Коран такава сура няма. Ето защо значи тази омраза, тези битки и разпри между нас. Затова и взаимната ненавист между шиити и сунити. Липсва любовта. Дано Аллах да оправи нещата! Колко хубаво щеше да е, ако на земята управляваше само любовта! Но, ефенди…
Агата запъна, размисляйки дали да продължи, после подхвана пак:
— Имате ли при вас един голям, единен, цялостен християнски свят?
— За съжаление не.
— Да, зная, но исках да разбера дали ще си признаеш искрено. При вас има катуликин, рум, рум катуликин, ин-джилийин, маварне, брутистантийн110 и разни други разцепления, чиито имена не знам. Не искам да те огорчавам, но при исляма раздорът не е чудо, защото Корана такава сура не познава, а вие я имате във вашата свещена книга и въпреки това воювате на още повече бойни станове отколкото ние. Тази сура във вашите сърца ли е записана, или само във вашата книга? Не се ли обвинявате още по-люто от нас?
Щях наистина да изпадна в голямо затруднение какво да отговоря на тези добре обосновани упреци, ако храбрият хаджи не беше ми се притекъл на помощ.
— Как ти дойде на ума да оскърбяваш сихдито така тежко? Да не би той да е виновен, че тази сура при толкова много християни не живее там, където би трябвало да живее? Казвам ти, той пише книги, които се отпечатват и се четат от хиляди хора. Необходимо е само един-едничък път да изложи вътре молбата, че те всички да станат единни и да се заобичат, и те ще го сторят на часа! Знам го така сигурно, както съм убеден, че тази любов свързва него и мен.
Халеф спря да види ефекта от своята защита. А аз какво мислех? Замълчах си!
Милият Халеф! И дори с ангелски езици да говорех и книгите си с ангелски пера да пишех, думите ми пак щяха да заглъхнат без резултат. Но един ден ще дойде времето от предсказанието. Тогава ще има само един Пастир и едно стадо. Само че кога? Трябва ли да си сложим бездейно ръцете в скута и да чакаме само Бог да се разпорежда? Нима не можем да сторим нищо за постигането на това единение?
Персиецът не отговори. Сигурно съзнаваше, че упрекът трябва лично да ме е засегнал, макар да не бе го възнамерявал. Ето защо хаджията продължи по-меко:
— Какво разбираш ти изобщо от християнство? Нима познаваш Китаб ел мукаддас на християните?
— Не — призна колебливо баш насир.
— Значи не можеш да говориш за християните. Корана познаваш, значи ти е разрешено да говориш за враждата между неговите изповедници, а тя е толкова голяма, че няма защо да се кахъриш за християните.
В този миг иззад завесата на тахтиревана прозвуча:
— Ел Мизан! (Везните на справедливостта!)
Значи Ханнех още не спеше. Беше чула всичко и сега извика на своя „повелител“ предупредителната дума.
— Каква е работата с Ел Мизан? — попита той.
— Не помоли ли сихди да те предупреди с тази дума, когато си ядосан?
— Да, помолих го действително.
— Аз ти я извиках, защото сега се сърдиш на Кхутаб ага, баш насирът на Мешхед Али.
Халеф отвърна по своя радушен начин:
— А, Ханнех, най-прелестна на прелестните, приеми моята благодарност за вниманието, което оказа на твоя Халеф! Но те моля за разрешение да ти съобщя, че ти не си сихдито. Той единствено трябва да ме предупреждава. Това си е негово право, което не бива да му отнемаш. Когато двама души раздрусват моя гняв, той ще стане по-голям вместо да намалее. А и освен това не гневът, а любовта и приятелството ми повелиха да се заема със защитата на този, на когото ведно с теб и нашия син принадлежи цялото ми сърце. А сега опитай да поспиш, любимке на моята душа! Това е най-доброто, което можеш да сториш, когато ме смяташ за гневен. Лелетик мубарака! (Благословена да е нощта ти!)
Тя отговори само с къс, весел смях, който Халеф толкова много обичаше да слуша. После той ни каза тихо:
— Слушайте! Тя се смее! Колко приятно звучи смехът на една почтена и радостна жена! Има жени, на които лицата са все като кисел оцет. Точно като външността им е и тяхната вътрешност — мяза на някоя мрачна шатра, в която не можеш да намериш каквото дириш. Тя преобразява деня от своя живот за себе си и околните в нощ. А душевността на една весела жена е извор на топла слънчева светлина за нейния мъж, децата й и всички, с които влиза в досег. Такъв един извор на весело настроение и щастие имам и аз в моята шатра. Аллах да благослови Ханнех! Сега тя ще спи. Няма ли и ние да го сторим, сихди? Нощта е кратка, а кой знае какви напрежения ще ни донесе денят.
