Харват я опаса около кръста три пъти с въжето си и го завърза с двоен възел. Когато огледа отново дали точките и за закрепване са фиксирани здраво, подхвърли:
- Тогава ще се радвам, че си вързана за мен.
След като ѝ показа как правилно да развива въжето, взе сондата и започна да се отдалечава от скалата по продължение на ледената площадка.
Докато се придвижваше, под котките му се пропукваха и отчупваха големи късове втвърден, покрит с лед сняг. Стъпките му пробиваха коравата снежна покривка и звучаха като изстрели, които надвиваха свистенето на вятъра. Харват погледна няколко пъти зад гърба си, за да се увери, че Джилиън държи здраво осигурителното въже.
Проверявайки на всяка крачка здравината на снежната повърхност пред себе си с лавинната сонда, той напредваше мъчително бавно. Сякаш се катереше по хлъзгав, стръмен, заснежен покрив. Острите зъби на котките подпомагаха придвижването му, но Харват се тревожеше да не пропадне цялата повърхност под краката му. Продължи да върви напред, опитвайки се да не мисли за това.
Постепенно установи равномерен ритъм, първо забождаше сонда, после правеше крачка, отново - сондата, пак крачка Това придвижване имаше хипнотичен ефект върху Харват и той буквално трябваше да разтърси глава, за да съсредоточи ума си върху онова, което правеше. Най-сетне стигна до върха на склона, спря и се огледа наоколо, доколкото бе възможно през засилващия се снеговалеж. От едната му страна високо в небето се извисяваше Монвизо, а от другата склонът сякаш слизаше стремглаво надолу и стигаше до голямо ледено поле.
Беше обяснил на Джилиън, че може да го последва, когато ѝ даде знак. Само трябваше да развърже въжените примки около кръста си и да стъпва съвсем точно в следите му. След като и сигнализира, тя отви помощния ремък и го нави на земята, за да не се оплете с нейното въже. После, подобно на акробат, внимателно започна да стъпва в очертанията на подметките му, напредвайки към върха на склона.
Справяше се чудесно и беше стигнала до средата, когато до ушите на Харват долетя поредица от тътнещи звуци, сякаш три минохвъргачки бяха открили огън едновременно. Джилиън също ги чу и спря незабавно, замръзвайки в стъпките му. За миг той помисли, че може да е гръмотевица, но знаеше, че не е това. Мълниите обикновено гърмяха над главата, а не под краката ти. За известно време се възцари тишина. Дори вятърът и снеговалежът сякаш бяха стихнали.
В продължение на няколко секунди Харват стоя напълно неподвижен, напрягайки слуха си да долови последващи звуци, но не чуваше нищо, освен повърхностното си дишане. След още секунди той отново даде знак на Джилиън да продължи много бавно.
Една крачка. Две крачки. До тук добре. След третата обаче склонът се разтресе и нададе ужасяващ стон. Започна да се разцепва на късове, сякаш го натискаше гигантска ръка. Харват ѝ изкрещя да легне с разперени ръце и крака, за да разпредели равномерно тежестта си върху снега, но шумът беше толкова оглушителен, че тя не го чу. Изведнъж платформата се сгромоляса и изчезна напълно от поглед, повличайки със себе си Джилиън Алкът.
Докато наблюдаваше хлътването на ледената платформа, Харват нямаше как да спаси Джилиън. Тя беше твърде далече. Все едно да гледаш как някой пропада в заледено езеро. Виковете ѝ отекваха в планинския склон и Харват беше изкушен да погледне назад, но инстинктите му надделяха и той се фокусира върху собственото си спасение.
Притискайки плътно тялото си към върха на ледената платформа, той измъкна пикелите от калъфите им и ги заби в леда заедно с котките на краката си, възможно най-здраво. Зад гърба му се чуваше противният звук от пропадането на ледената шапка, която най-накрая се сгромоляса в пропастта долу. Легнал на няколко метра от скалната стена, Харват се молеше мислено срутващите се късове лед и сняг да не повлекат със себе си осигурителното му въже и него самия в замръзналата бездна. Продължи да лежи в очакване всеки момент да се провали надолу, но скоро гръмотевичният рев на рухналата платформа заглъхна и Харват изпита гузното чувство, че неизвестно за кой път в живота си бе надхитрил смъртта.
Ръцете му започнаха да го болят от яростната хватка, с която държеше пикелите си. Знаеше, че трябва да измисли някакъв план, в който най-важната част беше да се добере до Джилиън и да види дали е жива.
Поглеждайки надолу, той видя, че под него е останала издатина, по-малка от метър. От ръба ѝ до склона, по който се бяха спускали с първия комплект въжета, имаше около пет метра и половина. Платформата, която Харват беше прекосил и която беше погълнала Джилиън, се оказа просто мост от трошлив заледен сняг, покриващ дълбока кухина от синьо-зелен лед. Въпреки че беше фиксирал здраво точките на закрепване на отсрещната скала, не му се стори добра идея да използва въжето си, за да се залюлее и да скочи като Тарзан над бездната. Пет метра може и да не бяха голямо разстояние, но бяха достатъчни, за да набере скорост и да се удари в стената. Веднага отписа тази възможност.
