Мари увещаваше Харват да отложи пътуването поне за ден-два, докато се освободи никой от местните планински водачи, приятели на Бернар, за да ги придружи. Скот отвърна, че би бил благодарен, ако се намери такъв, но не може да си позволи да чака. А и тренировките при зимни условия, през които беше преминал при тюлените, го бяха превърнали в опитен катерач. Беше уверен, че по пътя би могъл да научи Джилиън на всичко, което тя не знаеше. Ако се натъкнеха на препятствие, което не биха могли да преодолеят, тогава просто щяха да се върнат обратно.
На пръв поглед планът му изглеждаше добре премислен и безопасен, но подсъзнателно Харват си даваше сметка, че много фатални експедиции са започвали със същото измамно усещане за сигурност. В катеренето нямаше място за прекомерна самонадеяност, защото планината беше безмилостен противник, който не се интересуваше дали ще живееш, или ще умреш.
Изкачването до Траверсет бе стръмно, опасно и изключително трудно. И Харват, и Алкът на няколко пъти губиха опора под краката си. Морените бяха осеяни с отломки от остри камъни и назъбени късове шисти. Далеч пред тях се извисяваше връх Монвизо. Сред сгъстяващата се пелена от тежки облаци, които се струпваха около него, снежният му силует изглеждаше още по-заплашителен. Харват знаеше, че ще се сблъскат с лошо време. Преди да тръгнат, Мари им беше казала метеорологичната прогноза - боговете не гледаха благосклонно на авантюрата им. Можеха само да се надяват, че ще се движат достатъчно бързо, за да изпреварят бурята.
Когато най-накрая стигнаха до прохода, бяха капнали от умора. Намираха се в зоната на вечните снегове, но им бе все едно. Свалиха раниците си и потърсиха място, където да полегнат. Харват извади една от бутилките с вода и я пресуши на три големи глътки. Обезводняването беше една от най-честите последици от изкачването на големи височини. Той погледна към ръкавиците си, чиито длани бяха продрани на ивици. В същото състояние бяха и ръкавиците на Джилиън. Харват извади от раницата си ролка армирана лента, закрепи криво-ляво ръкавиците си и после я подхвърли на Алкът.
Щом и тя залепи нейните, двамата отново нарамиха раниците и продължиха нагоре. Ако обърнеха поглед назад, назъбените канари и скалните струпвания щяха да им се сторят като дансинг в сравнение с онова, което ги чакаше. Проходът лъкатушеше покрай северната страна на Монвизо, ветровете набираха страшна сила, а снегът под краката им изведнъж отстъпи място на леда. Отново направиха почивка. Докато Джилиън ядеше храната, която Мари им бе опаковала, Харват извади два чифта котки. Когато се увери, че са стабилно прикрепени към обувките им, отново поеха на път.
Скот стъпваше изключително внимателно. Намираха се в тясна пътеката, от чийто дясна страна се издигаше планинският склон, а от лявата се спускаше бездънна пропаст, сигурно дълбока поне няколкостотин метра. Много бързо му стана ясно защо в този алпийски проход Ханибал е изгубил повече хора и товарни животни, отколкото в който и да е друг момент от похода си.
Вървяха още двайсетина минути, като спираха все по-често, за да може Харват да провери местонахождението им на резервното джипиес устройство, което беше открил сред екипировката на Бернар. Когато се добраха до мястото, посочено на сателитната снимка, той вдигна облечената си в ръкавица ръка, за да покаже, че най-сетне са стигнали. Вятърът вече фучеше така силно, че двамата с Джилиън трябваше да викат, за да се чуват. Заваля сняг и ледените кристалчета, завихряни от виелицата, се врязваха в лицата им като строшено стъкло.
Харват се приближи внимателно към ръба, заби котки в леда и се опита да надникне, но не видя нищо. След като провери още веднъж данните на джипиеса и сателитната снимка, той започна да разтоварва багажа си. Сложи на земята четири намотки въже, по петдесет метра всяко, и извади чифт леки алпийски седалки за катерене. Помогна на Джилиън да нахлузи нейната и докато я пристягаше, усети как тя потръпна.
- Сигурна ли си, че искаш да го направиш? - попита я той.
Макар че Джилиън не се беше катерила никога през живота си, тя изглеждаше изключително добре подготвена физически, но не това тревожеше Харват. Освен че изискваше издръжливост, катеренето беше игра за ума и налагаше сто процентова концентрация. На няколко пъти ѝ беше дал възможност да се оттегли, но тя все отказваше. Искаше да види с очите си находището, ако изобщо стигнеха до него.
В отговор на въпроса му Джилиън го погледна право в очите я каза:
- Само ми кажи какво да правя.
Трябваше да ѝ се признае - имаше кураж. Той изобщо не се съмняваше, че я е страх - всеки здравомислещ човек би се уплашил при мисълта за онова, което се канеха да направят. Дори адреналинът на Харват се беше покачил, но разликата между живия и мъртвия катерач се състоеше в това как човек се справя със страха си. Дали Джилиън щеше да позволи на своя да я погълне и парализира, както в парижкия клон на „Сотбис“ и в универсалния лондонски магазин, или щеше да го впрегне да работи за нея?
