Ледените пропасти обикновено биваха под формата на грамадна буква ,,V“ - широки в горната си част и силно стесняващи се към дъното. Преди срутването на ледения мост тази явно бе наподобявала триъгълник, обърнат с върха надолу. В момента Харват се намираше от едната страна на буквата „V“ и гледаше към отсрещната, където беше закрепено въжето му. Тъй като беше невъзможно да се залюлее на въжето, единственият начин да се върне бе да тръгне надолу. Проблемът обаче се състоеше в това, че ако направеше нова осигуровка от неговата страна, когато стигнеше до дъното, нямаше да може да се изкатери на отсрещната стена.
Трябваше бързо да измисли нещо, тъй като не знаеше в какво състояние е Джилиън. Най сетне му хрумна една идея.
След като изтегли остатъка от въжето си, паднало в безната, Харват фиксира нови опорни точки в леда над главата си. Увери се, че са здраво закрепени, и направи малка примка на въжето си, което започваше от склона на Монвизо и преминаваше над пропастта. После закачи допълнителен карабинер към въжената примка, свали раницата си и извади от нея само най-важното. Раницата трябваше да бъде колкото се може по-тежка. За бъдещето му изкачване щеше да е наложително багажа в нея да тежи повече от остатъка от въжето. Малкото вещи от първа необходимост напъха в грейката си и най-накрая закачи раницата на карабинера.
След като провери дали осигуровката издържа теглото му, Харват прибра пикелите в калъфите им и започна да се спуска. При всяко изпукване на леда застиваше на място. Не беше ясно доколко стабилен е остатъкът от ледената рампа над него. Ако се срутеше, щеше да го смаже, а ако ледът около клиновете поддадеше, той щеше да се понесе, без да може да спре, право към отсрещната ледена стена
Сантиметър по сантиметър Харват развиваше въжето, опитвайки се да прецени колко още му остава до дъното. Във въздуха танцуваха снежни кристалчета, които му пречеха да види къде се намира. Пет метра, десет метра, петнайсет метра - скоро Харват загуби всякаква представа какво разстояние е изминал. Ако поддържаше една нормална скорост, мускулите нямаше да го болят така, както от предпазливото внимателно спускане. Но равномерна скорост можеше да се поддържа само при идеални условия. А в момента те далеч не бяха такива.
Скот изпита нужда да си поеме дъх, поне за миг. Щом се отпусна назад в седалката си, той си помисли дали да не извика Джилиън. Ако беше жива, щеше да му отвърне и той щеше да успее да определи местоположението ѝ. Но вибрациите, предизвикани от вика му, можеха да доведат до срутване на остатъците от ледения мост и те да се сгромолясат отгоре му. Харват реши, че е по-добре да сгреши заради прекалена предпазливост и се отказа от идеята да крещи.
Десетина метра по-надолу, когато котките му докоснаха дъното на ледената пропаст, Харват съзря нещо приличащо на купчина строшени снежнобели дъски за сърф, на чийто връх седеше Джилиън и оглеждаше раните си.
Беше жива! Харват не можеше да повярва на очите си. След като подсигури въжето си, той внимателно се придвижи по леда и се изкатери върху купчината разтрошен сняг.
- Добре ли си? - попита той, като огледа главата и лицето и за травми.
Джилиън го погледна измъчено:
- Мисля, че не харесвам особено леденото катерене.
Забравяйки, че и тя има медицински познания, Харват продължи прегледа:
- Боли ли те някъде?
- Дясното ми рамо - отвърна Джилиън и се опита да го издаде напред.
- Краката и останалото наред ли са? Усещаш ли нещо да е счупено? Всичко ли можеш да движиш? Пръстите на ръцете? На краката?
- Само рамото - повтори Алкът. - Мисля, че е навехнато.
Беше цяло чудо.
- Не мога да повярвам, че разговарям с теб - каза той. - Какво стана? Ако се съди по това колко въже съм използвал за спускането, сигурно сме близо трийсет метра по-надолу.
Джилиън използва здравата си ръка, за да изтръска снега от панталоните си и отговори:
- Направих каквото ми каза. Разгънах въжето бавно и полека.
Харват беше смаян.
- Но как? Как е възможно?
- Да си призная, бях адски уплашена. Сграбчих въжето с всички сили.
- Но при силен опън то неминуемо щеше да те блъсне в стената.
Джилиън сви рамене.
- Мястото, на което бяхме застанали, беше образувано от много сняг. Едно дебело парче се озова между мен и скалата и тушира удара, но рамото ми все пак пое част от силата на сблъсъка.
Харват я гледаше с удивление.
- И ти просто се спусна до долу?
Джилиън го изгледа така, сякаш беше слабоумен.
- Над мен имаше над двеста кила сняг. Единственият възможен път беше надолу.
- Сигурно изкачването ще ти се стори не толкова стресиращо като слизането.
- Дано.
- А междувременно - додаде Харват, като се порови из раницата на Алкът и намери за нея един челник, какъвто и той имаше на главата си. - може би не е зле да видим за какво бихме целия този път дотук.
Джилиън взе челника от Харват и си го сложи. Щом включиха лампите, видяха единствения възможен път - тесен стръмен проход, водещ дълбоко в недрата на ледената пещера.
