Паметта на Истанбул полностью

Императорът бе горд – от величието на своята сила, от блясъка на своя успех! Той беше Флавий Теодосий! Довършил тези стени, които никой варварин не можеше да преодолее! Никога повече нямаше да могат да проникнат в този град, в зеницата на империята! Нито хуните, нито аварите, нито арабите... Сега вече щеше да настъпи безкраен мир. Теодосий беше изписал името си върху тези бели стени, върху тялото на тази несравнима по хубост красавица, столицата на империята!

Бог гледаше Теодосий. Но Теодосий дори не забелязваше Бог, опиянен от въплътените си мечти! Смяташе гордостта си за божествена, страстта си – за щастие, успеха – за безсмъртие. Бе завладян от странното желание да бъде безсмъртен! Загърнат в лилавата си тога, гледаше гордо, както подобаваше на дедите му, гледаше Златната порта, която щеше да изравни неговата слава с тяхната!

Гледа, сякаш е видял самия Бог

Трупът лежеше пред Златната порта. Под звездното небе. Осветен от лъчите на все по-пълната месечина. На празното място между гробището на Йедикуле и истанбулските стени. Да, пак по същия начин – телефонът отново ненадейно иззвъня по никое време. Отново за извършено престъпление – отново в полунощ, отново на историческо място, отново с монета, мушната в дланта на жертвата.

Оставих Евгения у тях, въпреки упоритите й възражения. Исках да се прибра в бедната си хралупа от страх да не би да не мога да се измъкна от прегръдките й, когато този проклет телефон се раззвъня отново. Беше Зейнеб. Каза ми, че е оставен още един труп. От същите убийци. Но не както очаквахме – пред джамията „Фатих“ или пред „Топкапъ“, а на прага на Златната порта. Преди това дори не бях чувал за нея. За мен това си беше „Йедикуле“. Затворите на „Йедикуле“... Крепостта „Йедикуле“... Музеят „Йедикуле“... Както и да го наричаме, знаменитите кули бяха свидетели на не една кървава история. Златната порта е била проход към кулата, по-точно – била е градска врата. Скъпоценна украса на града, с три входа, символизираща победите. Портата била по-стара от „Йедикуле“, изградена е още по римско време. Императорите, завоювали победа, влизали в града точно през нея. Най-внушителната, най-блестящата порта – това била тя. Оттам трябва да е дошло и името й – Златната порта. Бях разочарован, когато Зейнеб ми разказа по телефона, че трупът не е оставен на място, свързано със султан Мехмед Фатих. Тя ми каза и за намерената в дланта на жертвата монета. Доколкото могла да разбере, върху нея било написано „Теодосий“. Теодосий! Значи – още един римски император! Лоша новина! Ние си мислехме, че сме стигнали до Фатих, а всъщност явно още не бяхме излезли от римското време. От този Теодосий до Мехмед Фатих кой знае още колко души са управлявали този град? Ако за всеки от тях убийците са замислили да убиват по един, значи, трябва да очакваме някаква малка касап­ница. Как да попречим на това?

Този въпрос продължаваше да човърка мозъка ми, докато гледах проснатия пред Златната порта мъж. Как ще попречим на това? Този въпрос вече не вълнуваше възпълничкия, плешив и нисък човечец в пепелносивия костюм и черната, разкопчана до гърдите му риза. Гледаше към бледата месечина така спокойно и ведро, сякаш убийците му бяха поднесли не смърт, а някакво огромно щастие. И аз обърнах поглед към сребристото назъбено кръгче, което нарас­тваше всеки миг, готово да се превърне в пълна луна. Да, тя пак беше отгоре, висейки точно над главите ни, сякаш бе видяла случилото се и любопитстваше да разбере какво ще направим сега ние.

– Гледа, сякаш е видял самия Бог, нали?

Това го бе казал Шефик, но не му пукаше за нашия величествен свидетел в небесата, а говореше за жертвата. Като видя, че съм вече на местопрестъплението, прекъсна огледа и дойде при мен, също така дълбоко впечатлен от израза в очите на мъртвеца.

– Може и да го е видял – пошегува се Зейнеб. – Ако питате мен обаче – това е неконтролируемо движение на мускулите.