Паметта на Истанбул полностью

Провряхме се през полуотворената врата, преминахме под един стар водопровод и стигнахме до широко пространство, оградено от непристъпните крепостни стени. Още щом стъпихме на площада, и очите ми се заслепиха. Всичко наоколо беше осветено. Знаех, че лятно време тук се правят концерти. Трябва нашите да са включили осветлението. Въпреки това не можех да си представя мястото като концертна сцена, защото представата ми за „Йедикуле“ беше доста по-различна. Това наименование бях чул първата си година в гимназията. Кулата с лошата слава – тук по османско време бяха затваряни чуждите посланици, бяха осъж­дани на смърт садразамите119. Но най-много ме бе впечатлило убийството на Младия Осман120. Разбунтувалите се еничари първо го удушават в тази кула, а след това му отрязват главата. Затова и името й не предизвикваше никакви положителни емоции в мен.

119 Садразамът е глава на правителството, велик везир в Османската империя. – Б. пр.

120 Осман ІІ (на тур. Генч Осман, или Младия Осман) – шестнайсетият султан на Османската империя от 1618 до 1622 г. Става султан на 14-годишна възраст, след като неговият чичо Мустафа I е свален след преврат. В 1620 г. започва война с Полша, но търпи поражение в Хотинската битка, което силно уронва престижа му. Завръщайки се в Истанбул през 1621 г., той замисля редица реформи, една от които е създаването на нова армия от тюркското население на Анадола и Северна Сирия, която да замени склонните към бунтове еничари, а също да пренесе столицата в Азия. Но еничарите вдигат бунт, залавят го и го хвърлят в „Йедикуле“, където го и убиват на следващия ден. – Б. пр.

– Ето натам, шефе!

Зейнеб сочеше към стълбите на южните стени. Хората бяха насядали по широките стъпала, пушеха и си приказваха. Точно в краката им лежеше огромно овчарско куче, изплезило език, дишаше учестено, сякаш следеше разговора им. Първо то забеляза нашето появяване, изправи се на крака и ни посрещна с враждебен лай. Един от пазачите, дребничък и слабоват мъж, изгаси цигарата си, стъпка фаса с обувката си и чак тогава се провикна:

– Тихо, Булут! Млъквай, те не са чужди!

Булут не чакаше да му се повтаря, обаче собственикът му май не бе много сигурен в него и още веднъж му заповяда:

– Седни! Сядай тук, момче!

Булут сякаш се засегна от недоверието на стопанина си.

– Булут, какво ти казвам?

Какво друго можеше да направи, освен да се просне на земята, но не сваляше любопитния си поглед от нас.

– Здравейте! – приближих се аз. – Аз съм инспектор Невзат!

– Здравейте! Аз съм Пехливан, пазачът на музея.

Едва се сдържах да не се разсмея на глас – човечецът бе толкова хилав, толкова слабоват, че каква охрана можеше да бъде, не знам! Сигурно и баща му ще да е бил като него и го е кръстил така, с желанието да е висок и силен син. Другият мъж, който наистина заслужваше името Пехливан, висок, едър, стоеше отзад, допушвайки цигарата си. Не му обърнах много внимание, но заговорих на кучето:

– Здрасти, Булут! Как си?

Все още ме гледаше подозрително, но не беше жестоко животно. Макар и без особено желание, някак си по принуда, размаха опашка в отговор на моя поздрав.

– Кангал ли е?

– Не, инспекторе – отвърна слаботелесният Пехливан. В гласа му звучеше мека и топла нотка. – Акбаш121 е, акбаш. Овчарски кучета са, но са по-добри от кангалите.

121 Акбаш, в буквален превод „белоглав“ или „бял водач“, е порода кучета от региона Акбаш, Северна Турция, използвана основно за пазене на стадата. – Б. пр.

Погледнах това куче, поне два пъти по-голямо от нашия Бахтияр – много ми хареса!

– Красиво животно! – казах аз на стопанина му.

– Така е, и е много дружелюбно, но тази вечер е малко изнервено...

Да, дойдохме си право на въпроса.

– Вие ли открихте трупа?

– Ние го намерихме – каза Пехливан. – Преди два часа. По-точно, Булут го откри. Не разбрахме за какво точно се беше разлаял, но Булут никога не лае напразно – с гордост погледна към кучето си той. – И като се разбесня така, колегата Рамиз веднага разбра, че нещо не е наред.

– И без това винаги сме нащрек – излезе напред другият пазач.

Бе поне десетина години по-млад от Пехливан. Бях го помис­лил за стеснителен, но не беше.