Бедният квартал „Ерикапъ“ се беше предал във владенията на нощта. По улиците нямаше жива душа. Прозорците на схлупените и разнебитени къщурки бяха тъмни, сградите тънеха в тишина. Като деца идвахме да играем тук. Тогава знаехме мястото като циганската махала. Имаше по-малко къщи, по-малко дюкянчета, по-малко хора. Само тъжният силует на Влахернския дворец, затворът на Анемас125, аязмото Ая Зони и стените, обграждащи всичко наоколо. До тях – гробницата на правоверните, видели приживе пророка Мохамед. Като прибавим към всички тия вълнуващи места и легендата, която още майка ми разказваше, как петият по големина в света диамант, наречен „Кашъкчъ“126, бил намерен в махленския боклук, детското ни въображение се развихряше, превръщайки квартала в място на невероятни приказни приключения. Демир, Йекта и аз... Понякога и Хандан идваше с нас. Никога не ще забравя как веднъж Демир се изгуби сред студените коридори на затвора на Анемас, макар че хиляди пъти го предупреждавахме да не влиза там. Но нашият твърдоглав приятел бе решил да демонстрира своята храброст и изобщо не ни послуша. Май се състезаваше с мен. Най-слабият сред нас бе Йекта, той си знаеше това и никога не се напъваше да се включва в подобни състезания – в караници, състезания по безстрашие, демонстрации на физическа сила... Не, стоеше си настрана от всичко това и ни оставяше нас двамата с Демир да се занимаваме с тия работи. И какво да крия – обикновено Демир излизаше победител. Защото беше по-решителен и смел от мен, по-едър и по-хладнокръвен. Когато се изгуби в затвора на Анемас, всички щяхме да умрем от страх. Никога няма да забравя този ден! Бяхме в градината на джамията „Иваз ефенди“. Докато спорехме дали ще влезе, или няма да влезе, Демир току изчезна надолу по стълбите, спускащи се от двора на джамията към затвора. Честно казано, не вярвах, че Демир ще отиде много навътре. Смятах, че ще поседи близо до входа и ще се върне. Но не. Мина половин час, мина час, час и половина. Него го нямаше! Хандан се разплака. Йекта се паникьоса, а аз, оставил всички страхове зад гърба си, бях решил вече да слизам надолу по стълбите, когато нашият безстрашен приятел излезе от тъмния вход, все едно нищо не се бе случило. С победоносно изражение на лицето и някакво ръждясало парче метал в ръцете...
– Намерих меча на византийския император! – заяви той с усмивка на уста. – Изрових го от дъното!
Разбира се, че това не беше мечът на византийския император, но оттогава и аз, и всички останали го уважавахме още повече.
Гласът на Али разпъди пробудилите се спомени от детството, докато пъплехме с моята старица по познатите места в квартала.
– Ето тук е, шефе! Йомер Екинли живее ей в оная, високата сграда!
Почти долепената до крепостните стени пететажна кооперация, към която сочеше помощникът ми, стърчеше като странна останка между порутените къщурки. Не знам защо си спомних за кооперацията на Мукаддер Кънаджъ в „Чаршамба“. И двете си приличаха, изградени еднакво безвкусно от един и същ предприемач. Само тия двете ли? Уви, не! Много жалко, но имаше стотици отвратително грозни сгради, които буквално бяха превзели Истанбул, построени сякаш по един и същ, лишен от всякаква естетика тертип. Но сега не това беше проблемът ни, а издирването на белия пикап за месо. Като не го видях пред сградата, докато минавахме покрай нея, попитах Али:
– Е, къде го пикапа?
И Али се беше стъписал. Не можеше да разбере как така пикапът, видян от него само преди няколко часа, сякаш се беше изпарил. Помощникът ми учудено се оглеждаше наоколо.
– Тук беше, господин главен инспектор – каза той, сочейки към входа на кооперацията. – Ето точно там беше спрян!
– Може и те да са забелязали, че ги следя – му хрумна след малко и ме погледна с огромно разочарование. – Да ги вземат мътните! Да, сигурно са забелязали! Да бях останал и да не си бях тръгвал оттук! – продължаваше да се самообвинява Али.
