– Значи, искала си и ти да идеш, но Али не ти е разрешил, така ли? И защо, мислиш? Ами защото е опасно! – гневно погледнах към помощника си. – Браво бе, дечурлига! Добре сте ги забъркали зад гърба ми! А аз се хваля наляво и надясно какъв прекрасен екип имам...
Сега и двамата мълчаха. Безмълвието на нощта се спусна над площада. Пръв заговори Али:
– Извинете ни, господин главен инспектор! Прав сте, трябваше да ви съобщим, но нещата се развиха толкова бързо, че... – Увереността му се беше изпарила, въодушевлението – попреминало. – Пък и вие изглеждахте уморен, и не искахме да ви безпокоим.
– Да бе, дайте да оставим стареца да си поспи...
– Моля ви се, шефе, какъв ти старец? – опита се да се усмихне той. – Не искахме да ви пълним главата с информация, преди да имаме някакъв резултат...
– Боже мили, Али! – разперих безпомощно ръце. – Не разбирате и това е то! Че е можело да загинете! – размахах аз пръст право в лицето му и продължих: – Да си знаете! Предупреждавам ви! Каквото и да правите от сега нататък – аз трябва да знам! Няма да дишате дори, без да съм ви разрешил! Ясно ли е? Разбрахме ли се?
– Разбрахме се, шефе! – отговориха двамата в един глас.
Али, забелязвайки, че вече не ги гледам толкова ядосано, се осмели да промърмори:
– Друг път няма да правим така!
Беше искрен, разбираше, че не толкова съм ядосан за стореното, колкото съм загрижен за тях. Макар и едното, и другото да беше вярно. От една страна, се изнервих, че са излезли от моя контрол, от друга страна, се страхувах, че може да го убият, тази луда глава!
– Никога вече! – повторих аз. – Да не сте се опитали пак да правите нещо подобно!
Погледнах още веднъж към пазачите на музея, които ни гледаха, и към кучето, поех дълбоко в гърдите си нощния въздух и тръгнах.
– Да вървим! – подканих и тях.
Двамата мълчаливо ме последваха. Направихме няколко крачки и попитах, без да ги погледна:
– Добре, сега разкажете какво се случи снощи?
Отговори ми не лудетината Али, а Зейнеб.
– Всъщност аз съм отговорна за случилото се – каза тя с нотки на разкаяние в гласа.
Дали се опитваше да защити човека, когото обичаше? Или казваше истината, за да успокои съвестта си?
– Точно така, аз започнах всичко – заговори тя по-силно, сякаш се беше освободила напълно от предишната си стеснителност. – Изключихме компютъра и щяхме да излезем, Али дори си беше взел сакото и ме чакаше, за да ме остави вкъщи. Но дяволът ли ме подкокороса, не знам, та му казах: „Али, да погледнем ли пак досието на тоя Йомер?“. Погледнахме го. Преди две години е лежал в затвора година и два месеца за документна измама. Полюбопитствахме каква точно документна измама и открихме нещо много интересно – отишъл в Афганистан с фалшив паспорт. За да се бие заедно с талибаните срещу американците. Като стигнахме до тези сведения, то се знае, развълнувахме се и Али потърси един свой приятел от Отдела за борба с тероризма.
– Сезаи, Сезаи Корултан – промърмори Али. – Той е инспектор в Отдела за борба с тероризма. Бяхме в един курс в академията. Изключително умно момче, шефе. С невероятна памет! Може да ти разкаже едно към едно какво сте си говорили, да речем, миналата година! Попитах го за Йомер. Докато кажа „Йомер Екинли“, той си спомни нашия заподозрян. Предложих му да се срещнем и да поговорим. Имахме късмет, беше свободен и прие. „Мятай се в колата и идвай!“, каза той. Не можехме да пропуснем тази възможност и тръгнахме.
– Всъщност – намеси се Зейнеб, – Али не искаше аз да отивам. „Изглеждаш уморена, поспи малко, а аз ще поговоря със Сезаи и ще се прибера“, настояваше той. Но аз почувствах, че ще излезе нещо от тая работа, и не го послушах, тръгнах с него.
– Не, шефе – възрази й Али. – Зейнеб иска да поеме моята вина. Само аз съм отговорен за всичко!
Спрях и се обърнах към тях. Не, вече не се притесняваха – и двамата бяха вперили погледи в мен и гледаха толкова смело, колкото можеха, чак до предела, и аха, да се скъса нишката на храбростта им. Напуши ме смях и едва се сдържах да не се засмея на глас. Ей, любов, на какво ли не си способна?!
– Добре, добре! – прекъснах тази тяхна самопожертвователност. – И двамата сте еднакво отговорни! Но да се върнем на разследването. Отишли сте в Отдела за борба с тероризма и какво стана там?
– Сезаи ни посрещна много добре – успокоено заговори Али. – Всъщност е голям симпатяга. Докато си изпием чая – и досието на Йомер Екинли вече беше на масата пред нас! Поразлистихме го – оказа се, че бил осем месеца в Афганистан и бил хванат на връщане в Турция. В показанията си признал, че отишъл в Афганистан, за да се присъедини към джихада и понеже искал да се бори с американците, но тамошните бунтовници му нямали доверие и не бил допуснат да се качи в планините. Затова се бил върнал обратно в страната.
– Американците не са ли се поинтересували от това? Защото договорът ни за сътрудничество в борбата срещу тероризма им дава много повече възможности, отколкото на нас – уточних аз.
